— Този Хогаров не беше в ред. Как я кара така, не зная. Този човек въобще не е учен. Всъщност, знаете ли какво каза?
Архидяконът въздъхна, и го прекъсна, иначе имаше опасност цялата вечер да слуша критика за учените, които са били на конференцията. С известно нежелание доктор Вайсгартен насочи вниманието си към лични въпроси.
— Пенифадър ли? — попита той. — Трябваше да дойде… Не мога да си обясня защо го нямаше. Казваше, че щял да дойде. Каза ми го преди една седмица, когато се срещнахме в Атенеум Клуб.
— Искате да кажете, че изобщо не е идвал на конференцията?
— Точно това ви казах. Трябваше да е там, но не дойде.
— Не знаете ли защо не е дошъл? Не се ли е извинил?
— Откъде да зная? А, да, спомням си. Чакаха го. Няколко души споменаха за отсъствието му. Помислихме, че се е простудил. Времето беше много променливо.
Той щеше да продължи критиките си, но архидякон Симънс прекъсна разговора.
Беше научил нещо, но това за пръв път го обезпокои. Отец Пенифадър не е бил на конференцията в Люцерн! А щял да ходи. Изглеждаше съвсем необикновено. Разбира се, може да се е качил на друг самолет, въпреки че на летището бяха много внимателни и предпазваха от такива грешки. Могъл ли е да забрави, че ще ходи на конференцията? Може би да, но ако е така, тогава къде е отишъл?
След малко архидякон Симънс поиска летището. Трябваше доста да почака, докато го прехвърляха от отдел на отдел. Накрая получи това, което искаше. Отец Пенифадър беше записан като пътник за самолета 21,40 на осемнадесети, но не се беше качил на него.
— Напредваме — каза архидяконът на мисис Маккре. — Сега да видим къде би трябвало да се обадя?
— Тези разговори ще струват доста пари — заяви мисис Маккре.
— Боя се, че е така — съгласи се архидяконът, — но трябва да открием следите му. Той не е вече много млад.
— О, сър! Да не мислите, че наистина му се е случило нещо?
— Е, надявам се, че не е… Ако се беше случило, щяхте да научите. Той винаги си носеше името и адреса, нали?
— Да, сър. Винаги си носеше визитните картички, а в портфейла му имаше писма и документи.
— Е, тогава не мисля, че е в болница — каза архидяконът. — Да видим… Когато напуснал хотела, наел такси за Атенеум. Ще се свържа с тях.
Тук той получи по-определена информация. Отец Пенифадър, когото там добре познаваха, бил в клуба в седем и половина вечерта на 19-и.
— Глупаво старо магаре — каза си архидяконът тихо, за да не го чуе мисис Маккре. — Объркал е датата. Конференцията беше на 19-и, положителен съм. Сигурна си е мислил, че тръгва на 18-и. Объркал е с цял ден.
Той продължи мисълта си. Отецът е вечерял, в Атенеум Клуб, отишъл е на летището и там са му обяснили, че билетът му е за предния ден. Тогава е разбрал, че конференцията вече е свършила. Гласно архидякон Симънс каза:
— Така е станало, бас държа! — Той обясни всичко на мисис Маккре, която го прие за напълно възможно.
— И какво е направил после?
— Върнал се е в хотела.
— Не би тръгнал веднага… имам предвид за гарата?
— Не, щом багажът му е бил в хотела. Във всеки случай щял е да се обади за багажа си.
— Напълно вярно — заяви Симънс. — Добре. Напуснал е летището с малката си пътна чанта и се е върнал в хотела или по-точно, тръгвал е за хотела. Може да е вечерял някъде, не, вечерял е в Атенеум. Е, добре! Тръгнал е към хотела, но не е стигнал там. — Той замълча за миг и после каза несигурно: — Или е стигнал. Никой не го е видял в хотела. И така, какво му се е случило по пътя?
— Може да е срещнал някого — каза неуверено мисис Маккре.
— Да, разбира се. Това е напълно възможно. Някой стар приятел, когото отдавна не е виждал. Може би е отишъл с него до хотела или до дома му, обаче не е останал там три дни, нали? Не може да забрави цели три дни багажа си в хотела… Щеше да позвъни там или в разсеяността си да се върне направо вкъщи. Три дни мълчание? Ето това е необяснимото.
— Ако му се е случило нещо… — започна мисис Маккре.
— Да, възможно е. Можем да го потърсим из болниците. Обаче вие казахте, че е носел документи. Хм, остава само едно нещо.
Мисис Маккре го погледна разтревожено.
— Мисля, че разбирате — заяви архидяконът. — Трябва да отидем в полицията.
Глава 12
За мис Марпъл въобще не беше трудно да си намери развлечения в Лондон. Тя свърши много от нещата, за които никога не й достигаше време при по-раншните и посещения в столицата. Тук му е мястото да отбележим, че тя не се интересуваше от културните придобивки, които имаше възможност да види. Не посети нито една картинна галерия, нито един музей. Дори не й хрумна да отиде на модно ревю. Посещаваше магазините за стъкло и порцелан, за ленени изделия и някои от препоръчаните й мебелни магазини. След като похарчи една доста разумна според нея сума, тя се отдаде на екскурзии. Посети места и магазини от своята младост, за които понякога се чудеше дали все още съществуват. Рядко досега й се случваше да има време и затова се радваше извънредно много. Подир кратка почивка след обяда тя излизаше навън, като отклоняваше грижите на портиера, който смяташе, че една дама на нейната възраст трябва да вземе такси, отиваше пеша до автобусната спирка или метрото. Беше си купила малък пътеводител със спирките на автобусните линии и карта на метрото и планираше грижливо своите екскурзии. Някой следобед можеше да я видите да се разхожда щастливо из Ийвлин Гардънс или по Онслоу Скуер и да си говори тихичко: