— Да, това е къщата на мисис Ван Дилън. Колко е различна сега! Изглежда са я ремонтирали. Боже мой! Виждам четири звънеца. Значи четири апартамента. Този площад винаги е бил толкова приятен.
Със стеснение посети музея на мадам Тисо, който помнеше от детинството си. На Уестбъри напразно потърси фирмата Брадли. Леля Хелън винаги ходеше там за палтото си от тюленова кожа.
Витрините обикновено не я интересуваха, но тя прекарваше дълго време в разглеждането на нови плетки, нови видове вълна и други такива приятни неща. Мис Марпъл отиде специално на Ричмънд да види къщата, в която беше живял великият чичо Томас, адмирал в оставка. Хубавата тераса бе все още там, но всяка къща беше вече разделена на апартаменти. По-болезнена беше промяната с къщата на Лаундес Скуеър, където бе живяла една далечна братовчедка — лейди Меридю. На нейно място се издигаше висок небостъргач. Мис Марпъл поклати тъжно глава и си каза:
— Прогресът е настъпил и тук! Сигурна съм, че ако братовчедката Етел знаеше това, би се обърнала в гроба си.
Един топъл и приятен следобед мис Марпъл се качи на автобуса, която я отведе на Бетърси Бридж. Искаше да изпита двойното удоволствие да погледа Принцес Теръс Меншън, където бе живяла една нейна гувернантка, и да отиде в Бетърси Парк. Първата част от плана й се провали. Къщата на мис Ледбъри беше изчезнала безследно и бе заместена от блестящ бетон. Мис Марпъл тръгна към Бетърси Парк. Тя винаги бе издръжлива на разходки, но сега се оказа, че силите й не са както някога. Достатъчна беше половин миля, за да се измори. Можеше да прекоси парка и да стигне чак до Челси Бридж, а оттам да вземе автобуса, но постепенно крачките й ставаха все по-бавни и по-бавни и тя се зарадва, когато стигна до едно кафене на брега на езерото.
Тук още сервираха чай, въпреки есенното захлаждане. Нямаше много хора — няколко майки с деца и няколко двойки млади влюбени. Мис Марпъл поръча чай с две пасти. Отнесе внимателно подноса до масата и седна. Трябваше й точно чай — горещ, силен и ободряващ. Огледа се освежена и очите й се спряха на една маса. Тя се вдърви на стола си. Колко странно съвпадение, наистина. Първо, Арми енд Нейви, а сега тук. Това бе така необичайно. Ала не грешеше!
Мис Марпъл извади от чантата си по-силни очила. Да, беше сбъркала. Имаше известна прилика, разбира се. Тази права руса коса, но това не беше Бес Седжуик. Момичето тук беше много по-младо. Разбира се. Това беше дъщерята! Дъщерята, която дойде в хотел Бъртрам с приятеля на лейди Селина полковник Лъском. Обаче мъжът беше същият, който обядваше с лейди Седжуик в Арми енд Нейви. Нямаше никакво съмнение. Същият красавец с вид на ястреб, същата елегантност, същата сила на хищник и — да, същата привлекателност.
— Лошо — каза мис Марпъл. — Жестоко, безскрупулно. Това не ми харесва. Първо с майката, а сега с дъщерята. Какво означава това?
Не значеше нищо добро. Мис Марпъл беше сигурна в това. Тя се съмняваше, винаги си мислеше най-лошото и в деветдесет от стоте случая излизаше права. И двете срещи бяха повече или по-малко тайни. Тя наблюдаваше двамата как се навеждат един към друг, как главите им почти се докосват и как оживено разговарят. Лицето на момичето… Мис Марпъл свали очилата, изтри стъклата и пак ги постави… Да, момичето беше влюбено. Но къде бяха настойниците й, които я бяха пуснали да се разхожда сама из Лондон и да си уговаря срещи в Бетърси Парк? Такова благовъзпитано момиче! Несъмнено прекалено добре отгледано. Нейните хора вероятно си мислеха, че е на съвсем друго място. Сигурно ги лъжеше.