— Телефонните съобщения се записват грижливо — каза мис Гориндж ледено. — Не мога да си представя, че някой не е съобщил на мен или на който и да е от дежурните.
Тя погледна инспектор Кембъл гневно и той се почувства неловко.
— Вече отговорихме на всички въпроси — заяви мистър Хъмфриз твърде хладно. — Обяснихме всичко, каквото знаем на вашия сержант… не мога да си спомня името му в момента.
Таткото се намеси добродушно:
— Вие разбирате, че нещата започнаха да изглеждат сериозни. Много повече от разсеяност! Затова мисля, че би било добре, ако поговорим с тези двамата, които споменахте — генерал Редли и мис Марпъл.
— Искате от мен да ви свържа с тях ли? — Мистър Хъмфриз изглеждаше доста опечален. — Но генерал Редли е съвсем глух.
— Не мисля, че трябва да го правим прекалено официално — заяви главният инспектор Дейви. — Не искам да безпокоим хората. Оставете това на нас. Просто ни покажете двамата, които споменахте. Има известен шанс отец Пенифадър да е казал за някакви свои планове или за някого, когото е искал да посети в Люцерн, или който е щях да ходи с него в Люцерн, Заслужава си да се опита.
— Да направим още нещо за вас? — попита мистър Хъмфриз с облекчение. — Сигурен съм, че разбирате старанието ни да ви помогнем, но разбирате и отношението ни към пресата?
— Естествено! — отговори инспектор Кембъл.
— А аз искам да поговоря с камериерката — каза Таткото.
— Както желаете. Обаче се съмнявам, че тя би могла да ви каже нещо съществено.
— Сигурно не, но може да има някаква подробност, някаква забележка, направена от Пенифадър. Човек никога не знае.
Мистър Хъмфриз погледна часовника си.
— Тя е дежурна от шест часа на втория етаж. Може би междувременно ще изпиете по един чай?
— Чудесно! — възкликна Таткото. Излязоха заедно.
— Генерал Редли е в пушалнята — каза мис Гориндж. — Първата стая вляво. Мисля, че седи пред камината с „Таймс“ в ръка. Може би е заспал — добави тя дискретно. — Сигурен ли сте, че не искате да…
— Не, не, ще се справя — заяви Таткото. — А старата дама?
— Тя е ей там при камината.
— Онази с бялата коса, която плете? — запита Таткото, след като погледна. — С успех може да се появи на сцената, нали? Леля на всекиго.
— Сега старите лели не са такива — каза мис Гориндж, — нито вдовиците, нито бабите. Вчера пристигна маркизата на Барлоу. Тя е прабаба. Честно казано, когато дойде, не я познах. Лицето й е бяло и розово, а косата — платиненоруса. Предполагам, че и фигурата й бе фалшива, но изглеждаше чудесно.
— Е, аз предпочитам стария тип — заяви Таткото. — Благодаря ви, мадам. — Той се обърна към Кембъл. — Аз ще се занимая с това, нали, сър? Зная, че имате важна работа.
— Да отвърна Кембъл. — Не вярвам да излезе нещо, но заслужава да се опита.
Мистър Хъмфриз изчезна зад една врата с думите:
— Мис Гориндж, един момент, моля ви.
Тя го последва и затвори вратата след себе си. Хъмфриз се заразхожда напред-назад.
После запита остро:
— Защо тези искат да видят Роуз? Уейдъл я разпита най-подробно.
— Може би за по-сигурно — отговори колебливо мис Гориндж.
— По-добре ще бъде първо да поговорите с нея.
Мис Гориндж го погледна тревожно.
— Но инспектор Кембъл сигурно…
— Не ме интересува Кембъл. Другият е опасен. Знаете ли кой е той?
— Не си каза името. Сигурно е някакъв сержант. Изглежда доста недодялан.
— Недодялан друг път — каза Хъмфриз, забравяйки учтивостта. — Това е главният инспектор Дейви, една стара лисица, един от големите в Скотланд Ярд. Бих искал да зная какво търси той тук, какво души и защо се преструва. Това не ми харесва. Поиска ли да види някой друг, освен Роуз?
— Мисля, че иска да говори с Хенри.
Мистър Хъмфриз се изсмя. Засмя се и мис Гориндж.
— Няма защо да се безпокоим за Хенри.
— Разбира се, че не.
— А посетителите, които познават отец Пенифадър?
Мистър Хъмфриз отново се изсмя.
— Пожелавам му успех със стария Редли. Ще трябва да крещи и пак няма да научи кой знае какво. Нека се занимава с Редли и с онази смешна стара кокошка мис Марпъл. И все пак не ми харесва, че си пъха носа навсякъде.