Глава 14
— Знаете ли — каза инспектор Дейви, — този тип Хъмфриз не ми хареса много.
— Мислите ли, че има нещо нередно? — попита Кембъл.
— Е — каза Таткото сякаш се извиняваше. — Познато ви е това чувство. Мазен тип. Питам се дали е собственикът или само директор.
— Мога да го попитам.
И Кембъл понечи да се върне към рецепцията.
— Не, не го питайте — спря го Таткото. — Просто разберете това, без да вдигате шум.
Кембъл го изгледа с любопитство.
— Какво сте намислили, сър?
— Нищо определено — каза Таткото. — Просто искам повече информация за това място. Бих желал да узная кой стои зад всичко това, и какво е финансовото му състояние.
Кембъл поклати глава.
— Бих казал, че ако има място в Лондон, което да е абсолютно извън всяко подозрение…
— Зная, зная — отвърна Таткото. — А колко полезно е да има такава репутация!
Кембъл отново поклати глава и излезе. Таткото тръгна надолу към пушалнята. Генерал Редли тъкмо се събуждаше. Вестник „Таймс“ се беше изплъзнал от ръцете му. Таткото го вдигна и му го подаде.
— Благодаря ви, сър. Много сте любезен — каза генерал Редли.
— Генерал Редли?
— Да.
— Извинете — каза Таткото, като повиши гласа си, — но бих желал да си поговорим за отец Пенифадър.
— А-а, какво? — сложи ръка на ухото си генералът.
— Отец Пенифадър — повтори Таткото.
— Баща ми ли? Починал е отдавна5.
— Отец Пенифадър.
— А, какво за него? Видях го завчера. Беше отседнал тук.
— Трябваше да ми даде един адрес. Каза, че ще го остави на вас.
Беше малко по-трудно да го накара да разбере това, но накрая успя.
— Не ми е давал никакъв адрес. Може да ме е объркал с някой друг. Разсеян глупак. Винаги си е бил такъв.
Таткото направи усилия да продължи, но скоро разбра, че разговорът с генерал Редли бе практически невъзможен и почти положително безрезултатен. Излезе и седна в хола на една маса близо до мис Джейн Марпъл.
— Желаете ли чай, сър?
Таткото вдигна очи. Учуди се, както всеки се учудваше, щом видеше Хенри за първи път. Поръча си чай и запита:
— Струва ми се, че имате и кифлички?
Хенри се усмихна любезно.
— Да, сър. Нашите кифлички са наистина великолепни. Всички ги харесват. Да ви поръчам ли, сър? А чаят какъв да бъде — индийски или китайски?
— Индийски — каза Таткото. — Или ако имате цейлонски.
— Разбира се, че имаме.
Хенри направи лек жест и помощникът му, един блед младеж, се отдалечи, за да донесе кифлички и цейлонски чай. Хенри се оттегли.
— Ясно е, че си важна клечка — помисли си Таткото. — Чудя се дали те държат с нещо в ръцете си и колко ти плащат. Басирам се, че не е малко и че напълно си го заслужаваш.
Той се загледа в Хенри, който се беше навел над една стара жена. Чудеше се какво ли си мисли за него Хенри, ако изобщо си мислеше нещо.
Според Таткото той напълно съответстваше на атмосферата в хотел Бъртрам. Би могъл да е преуспяващ фермер или пер, приличащ малко на букмейкър. Таткото познаваше двама перове, които изглеждаха точно така. Така или иначе, мислеше, че Хенри много добре бе разбрал кой е той всъщност. Да, наистина не си кой да е, помисли си отново Таткото.
Донесоха чая и кифличките. Той отхапа голям залък. По брадичката му потече масло. Избърса го с една голяма кърпа. Изпи две чаши чай с доста захар. След това се наведе към дамата, седяща до него, и изрече:
— Извинете, нали вие сте мис Марпъл?
Мис Марпъл прехвърли погледа си от плетивото върху инспектор Дейви и отговори:
— Да, аз съм мис Марпъл.
— Надявам се, че няма да имате нещо против да си поговорим. Между другото, аз съм полицейски служител.
— Така ли? Надявам се, че нищо нередно не се е случило?
— Не се безпокойте, мис Марпъл — заяви той. — Не е това, за което мислите: нито грабеж, нито нещо от този род. Просто една малка трудност с един разсеян пастор. Това е всичко. Мисля, че ви е познат — отец Пенифадър.
— О, отец Пенифадър? Той беше тук завчера. Познавам го от доста години, но не много добре. Както казахте, той е много разсеян. — После добави с внезапен интерес. — Какво е направил този път?
— Както бихте казали вие — загубил се е.
— Боже мой! — възкликна мис Марпъл. — И къде е трябвало да бъде?