— Да се прибере в къщи — каза Таткото, — но той не се е върнал.
— Беше ми казал, че ще ходи на някаква конференция в Люцерн. Нещо във връзка с ръкописите от Мъртво море. Той е голям учен, нали знаете.
— Да — отвърна Таткото. — Права сте. Там е трябвало да бъде.
— Искате да кажете, че не е отишъл.
— Не — каза Таткото. — Не се е появил.
— Е, предполагам, че е объркал дните.
— Може би.
— Боя се — заяви мис Марпъл, — че това не му се случва за пръв път. Веднъж отидох да пия чай у тях. Него го нямаше. Тогава икономката му ми каза колко бил разсеян.
— Предполагам, че не ви е казал нещо, което би ни помогнало? — запита Таткото. — Разбирате какво имам предвид, нали? Някой стар приятел или някакви планове извън конференцията.
— Не, спомена само за конференцията в Люцерн. Мисля, че каза 19-и ноември. Така ли е?
— Да, това беше датата.
— Не си спомням кой ден беше. Искам да кажа, че може да е говорил за 19-и, а всъщност да е било 20-и. Може би е мислил, че 20-и е 19-и или обратното.
— Е…? — започна Таткото малко объркан.
— Неправилно се изразих — каза мис Марпъл, — но имам предвид, че ако хора като отец Пенифадър кажат, че ще ходят някъде в четвъртък, те може да имат предвид сряда или петък. Обикновено разбират грешката си навреме, обаче понякога не успяват. Тогава си помислих, че може да се случи нещо подобно.
Таткото я погледна леко изненадан.
— Говорите, сякаш знаете, че отец Пенифадър не е бил на конференцията в Люцерн.
— Знаех, че не е бил там в четвъртък — заяви мис Марпъл. — Беше тук през целия ден или почти целия ден. Затова си помислих, че въпреки казаното за четвъртък, той е имал предвид петък. Но от хотела той тръгна в четвъртък вечерта, носейки чантата си в ръка.
— Значи така.
— Помислих, че отива на летището — каза мис Марпъл. — Затова се учудих толкова, когато се върна.
— Извинете, какво искате да кажете с „когато се върна“.
— Че отново се е върнал тук.
— Нека да изясним това — каза Таткото, като внимаваше да не издаде интереса си. — Вие сте видели стария глу… стария Пенифадър да излиза с чантата си рано вечерта, така ли?
— Да. Между шест и тридесет и шест и четиридесет и пет.
— Но казахте, че се е върнал?
— Вероятно е изпуснал самолета. Това обяснява нещата.
— Кога се върна?
— Е, не съм сигурна. Не съм го видяла да се връща.
О! — каза Таткото озадачен. — Помислих си, че казахте да сте го видели.
— Видях го по-късно — каза мис Марпъл. — Исках да кажа, че не съм го видяла точно когато влиза в хотела.
— По-късно ли? Кога?
Мис Марпъл се замисли.
— Почакайте малко. Беше около три часът през нощта. Не можах да спя добре. Нещо ме събуди, някакъв шум. В Лондон има толкова много странни шумове! Погледнах часовника си — беше три и десет. Не знам по каква причина, но изведнъж се разтревожих. Може би някакви стъпки отвън. Когато живеете в провинцията и чуете стъпки посред нощ, изнервяте се. Затова отворих вратата и погледнах навън. Видях отец Пенифадър, облечен с палто, да излиза от стаята си, която до моята.
— Той излезе от стаята си и слезе по стълбите в три часа сутринта, облечен с палто?
— Да — потвърди мис Марпъл. — Тогава си помислих, че е малко странно.
Таткото я погледна за момент и попита:
— Мис Марпъл, защо не сте казали това на никого?
— Никой не ме е питал — отговори простичко мис Марпъл.
Глава 15
Таткото си пое дълбоко дъх и проговори:
— Не, предполагам, че никой не би ви попитал. Толкова е просто.
Той отново потъна в мълчание.
— Мислите ли, че му се е случило нещо? — попита мис Марпъл.
— Мина повече от седмица — заяви Таткото. — Не е получил удар и не е паднал на улицата. Не е в болница заради катастрофа. И така, къде може да бъде? Изчезването му беше отбелязано в пресата, но до този момент никой не е съобщил нищо за него.
— Може да не са прочели. Като мен.
— Изглежда, наистина изглежда… — Таткото продължи някаква своя мисъл, — сякаш е искал да изчезне… Напуснал хотела посред нощ. Вие сте сигурна в това, нали? — попита рязко той. — Не сте сънували?
— Абсолютно сигурна съм — каза мис Марпъл обидено.
Таткото се изправи и каза: