— По-добре да отида да видя камериерката.
Той намери Роуз Шелдън и огледа с одобрение симпатичното момиче. Инспекторът каза:
— Съжалявам, че ще ви обезпокоя. Става въпрос за изчезналия отец Пенифадър.
— О, да, сър. Много приятен господин. Често отсяда тук.
— Разсеян — подметна Таткото.
Роуз Шелдън си позволи да се усмихне леко въпреки почтителното изражение на лицето й.
— Сега ще видим — Таткото се престори, че преглежда някакви бележки. — За последен път сте видели отец Пенифадър в…
— Четвъртък сутринта, сър. Четвъртък, деветнадесети ноември. Каза ми, че няма да се връща тази нощ, а може би и следващата. Мисля, че отиваше в Женева. Някъде в Швейцария. Даде ми две ризи за пране и аз му казах, че ще бъдат готови за следващата сутрин.
— И това беше последният път, когато го видяхте?
— Да, сър. Следобед не съм дежурна. Връщам се тук в шест часа. По това време той може вече да е бил излязъл или е слязъл долу. Във всеки случай го нямаше в стаята. Беше оставил два куфара.
— Точно така — каза Таткото. Съдържанието на куфарите беше проверено, но не бе дало полезна информация. Той продължи: — Събудихте ли го на другата сутрин?
— Да го събудя ли? Не, сър, той беше заминал.
— Какво правите обикновено? Носите му чай рано сутрин? Или закуска?
— Чай, сър. Той закусваше винаги долу.
— И вие не влязохте в стаята му през целия ден?
— О, да, сър! — Каза Роуз шокирана. — Влязох както обикновено. Първо оставих ризите и почистих стаята. Стаите ги чистим всеки ден.
— Беше ли спал някой в леглото?
— Леглото ли? О, не, сър.
— Беше ли разхвърляно?
Тя поклати глава.
— А банята?
— Имаше влажна кърпа за ръце, за която предположих, че е употребявана предната вечер. Може да си е измил ръцете, преди да излезе.
— И нищо не показваше, че той не се е връщал в стаята… може би много късно след полунощ?
Тя се втренчи в него изумена. Таткото отвори уста, но веднага я затвори. Тя или не знаеше нищо за връщането на отец Пенифадър или беше много добра артистка.
— А дрехите му, костюмите? Бяха ли сгънати в куфарите?
— Не, сър, висяха в гардероба. Той беше запазил стаята.
— Кой ги прибра в куфарите?
— Мис Гориндж даде нареждане, сър. Когато стаята трябваше да се приготви за новия посетител.
Съвсем точно обяснение. Но ако старата дама действително бе видяла отец Пенифадър да излиза от стаята си в петък, три часа сутринта, тогава той се е връщал по някое време. Никой не го е видял да влиза в хотела. Да не би по някаква причина да е искал да остане незабелязан? В стаята не бяха оставени никакви следи. Даже не беше лягал на леглото. Ами ако мис Марпъл е сънувала? На нейната възраст това е напълно възможно. Изведнъж му хрумна нещо.
— Какво стана с пътната му чанта?
— Извинете, сър?
— Малка, тъмносиня чанта с инициалите на БЕА или БОАК6. Трябва да сте я виждали.
— О, да, сър. Разбира се, той я е взел със себе си в чужбина.
— Но той не е ходил в чужбина. Изобщо не е заминавал за Швейцария. И така, той сигурно не я е взел. Или пък когато се е върнал, я е оставил при багажа си.
— Да, да… Мисля… не съм съвсем сигурна… Предполагам, че е така…
Една мисъл се мярна неканена в главата на Таткото:
— Не са ви инструктирали по този въпрос, нали?
Досега Роуз Шелдън беше спокойна, но този въпрос я обърка. Не знаеше какво точно да отговори. А трябваше да знае.
Отецът бе взел чантата със себе си, а после са го върнали от летището. Ако се е върнал в хотел Бъртрам, чантата е била с него. Но мис Марпъл изобщо не спомена за нея, когато описваше как отецът излязъл от стаята и е тръгнал надолу по стълбите.
Сигурно я беше оставил в стаята си, но тя не беше при другия му багаж. Защо не? Защото е трябвало да изглежда, че отецът е в Швейцария?
Той благодари любезно на Роуз и слезе долу.
Отец Пенифадър! Загадката отец Пенифадър! Говори много за отиване в Швейцария, обърква нещата така, че не заминава за там, връща се тайно в хотела, без никой да го забележи и рано сутринта, излиза отново. (За да отиде къде? Да прави какво?)
Можеше ли всичко това да е от разсеяност? И ако не, какъв беше тогава отец Пенифадър? И по-важното — къде беше той?
От стълбището Таткото огледа щората в хола, като се чудеше дали всички бяха това, за което се представяха. Възрастни хора, хора на средна възраст (тук нямаше млади), приятни служители, едно американско семейство до вратата, едно френско семейство до камината. Всеки си беше на мястото, почти всички се наслаждаваха на следобедния чай. Можеше ли наистина да има нещо нередно в това място, където се поднасяше следобеден чай?