Французинът се обърна към жена си:
— Five o’clock7. — Съвсем по английски, нали?
Той се огледа с одобрение наоколо.
Five o’clock, си помисли Дейви, докато излизаше на улицата. Този човек не знаеше, че five o’clock вече не съществуваше в Англия.
Навън поставяха в едно такси различни американски чанти и куфари. Явно беше, че мистър и мисис Елмър Кейбът тръгваха за хотел Вандом в Париж. До таксито мисис Елмър Кейбът обясняваше на съпруга си:
— Семейство Пендълбъри бяха съвсем прави за това място, Елмър. То е точно Стара Англия от времето на крал Едуард. Имах чувството, че всеки миг Едуард VII ще влезе да изпие следобедния си чай. Искам да дойдем и догодина тук, наистина искам.
— Ако разполагаме с един милион долара за харчене — каза съпругът й сухо.
— Е, Елмър! Не беше чак толкова лошо.
Багажът бе натоварен, високият портиер им помогна да влязат, мърморейки „Благодаря, сър“, след като мистър Кейбът направи очаквания жест. Таксито потегли. Портиерът се обърна към Таткото:
— Желаете ли такси, сър?
Таткото го изгледа. Над шест фута. Хубавец. Малко позастарял. Войник от запаса, много медали. Пие прекалено много. На глас той каза:
— От запаса ли сте?
— Да, сър. От Ирландската гвардия.
— Военни медали! Къде сте ги получили?
— В Бирма.
— Как се казвате?
— Майкъл Гормън, сър. Сержант.
— Харесва ли ви работата тук?
— Спокойно място.
— Не бихте ли предпочели Хилтън?
— Не, харесва ми тук. Идват много приятни хора, много хора за надбягванията — за Аскът и Нюбъри. Обикновено дават добри бакшиши.
— Значи вие сте ирландец и комарджия, нали?
— Какъв би бил животът без комар?
— Спокоен и скучен — каза Дейви. — Като моя.
— Наистина ли, сър?
— Можете ли да отгатнете професията ми?
— Не се обиждайте, сър, но ако трябва да гадая, бих казал, че сте ченге.
— Познахте! — рече главният инспектор Дейви. — Помните ли отец Пенифадър?
— Отец Пенифадър… струва ми се, че името му не ми говори нищо.
— Един възрастен пастор.
Майкъл Гормън се засмя.
— Сега пасторите са под път и над път.
— Този е изчезнал от хотела.
— А, онзи ли? — портиерът изглеждаше озадачен.
— Познавате ли го?
— Не бих си го спомнил, ако не бяха хората, които ме разпитваха за него. Всичко, което зная, е че го настаних в таксито и че замина за Атенеум Клуб. Тогава го видях за последен път. Някой ми беше казал, че отива в Швейцария, но разбрах, че изобщо не е стигнал там. Изглежда се е загубил.
— Не сте ли го видели по-късно?
— По-късно… наистина не.
— В колко часа напуснахте работа?
— В единайсет и половина.
Главният инспектор Дейви кимна, отказа таксито и тръгна бавно по Понд Стрийт. Една кола изрева покрай него и спря пред хотел Бъртрам, като изскърца със спирачките си. Главният инспектор погледна номера й — ФАН 2266. Имаше нещо познато в този номер, но в момента не можеше да си спомни.
Таткото бавно се върна назад. Едва бе стигнал до входа, когато шофьорът на колата, който преди минути бе влязъл в хотела, излезе отново. Автомобилът беше състезателен модел, бял, дълъг и лъскав. Младият мъж имаше същия вид на ловджийско куче с приятно лице и стройно тяло без нито една излишна тлъстинка.
Портиерът придържаше отворената врата на колата. Младият мъж скочи в нея, подхвърли една монета на портиера и бързо потегли.
— Знаете ли кой беше този? — попита Майкъл Гормън Таткото.
— Опасен шофьор, във всеки случай.
— Ладислав Малиновски. Спечели Гран При преди две години — беше световен шампион. Миналата година получи тежка контузия, обаче казват, че сега бил добре.
— Не ми казвайте, че е отседнал в хотел Бъртрам. Крайно неподходящо място.
— Не, не е. Обаче една негова приятелка е отседнала тук — намигна той.