Излезе един носач с раирана престилка, който донесе още луксозни американски пътни принадлежности.
Таткото гледаше разсеяно как ги товарят в наетия Даймлер и се мъчеше да си спомни какво беше чувал за Ладислав Малиновски. Май че беше свързан с някаква твърде известна жена… Как ли й беше името? Все още загледан в багажа, той тъкмо щеше да си тръгне, когато изведнъж му хрумна нещо друго и отново влезе в хотела.
Отиде до рецепцията и помоли мис Гориндж за регистъра. Мис Гориндж бе заета с изпращането на американците, поради което му избута книгата. Той я разгърна.
Лейди Селина Хейзи, Литъл Котидж, Мерифийлд Хенте. Мистър и мисис Хенеси Кинг, Елдърбърис, Есекс. Сър Джон Уудсток, Бомънт Кресънт 5, Челтънхем. Лейди Седжуик, Хърстинг Хауз, Нортъмбърланд. Мисис и мистър Елмър Кейбът, Кънектикът. Генерал Редли, Дъ Грийн 14, Чичестър. Мистър и мисис Уулмър, Пикингтън, Марбъл Хед, Кънектикът. Графиня дьо Боеил, Ле Сапен, Сен Жермен ан Ле. Мис Джейн Марпъл, Сейнт Мери Мийд, Мач Бенъм. Полковник Лъском, Литъл Грийн, Съфолк. Мисис Карпентър, Елвира Блейк. Отец Пенифадър, Клоуз, Чадминстър, мистър, мисис и мис Холдинг, Менър Хауз, Кармънтън. Мистър и мисис Рейсвил, Вели Фордж, Пенсилвания. Херцог Бърнстейбъл, Дуун Касъл, Девън…
Това бяха част от хората, отсядали в хотел Бъртрам.
Когато затваряше книгата, погледът му беше привлечен от едно име на предната страница — сър Уилям Лъдгроув, който бе разпознат от полицейския офицер в близост с банковия обир. Мистър Лъдгроув и отец Пенифадър — и двамата в хотел Бъртрам.
— Надявам се, че чаят ви хареса, сър.
До него се бе изправил Хенри. Говореше любезно, с лекото безпокойство на разтревожен домакин.
— Най-хубавият чай в живота ми! — каза инспектор Дейви.
Спомни си, че не е платил. Опита се да го направи, но Хенри вдигна ръка и го спря.
— О, не, сър. Казаха ми, че е за сметка на хотела.
Хенри се оттегли. Таткото се чудеше дали трябва да му предложи бакшиш или не. Дразнеше се от това, че Хенри знае отговора на този въпрос много по-добре от него.
Докато се отдалечаваше по улицата, Дейви изведнъж спря. Извади бележника си и записа едно име и адрес. Нямаше време за губене. Тръгна към една телефонна кабина. Бе решил да действа. Каквото и да се получеше, той бе решил да провери подозренията си.
Глава 16
Това, което безпокоеше отец Пенифадър, беше гардеробът. Безпокоеше го още преди да се събуди напълно. След това забрави и пак заспа, но когато отново отвори очи, видя, че гардеробът все още не си е на мястото. Лежеше на лявата си страна, обърнат към прозореца, и гардеробът трябваше да бъде между него и прозореца в ляво. Обаче не беше там, а стоеше отдясно. Това го безпокоеше, толкова го безпокоеше, че се почувствува изморен. Главата го болеше ужасно, а на всичко отгоре и гардеробът не си беше на мястото. Очите му отново се затвориха.
Когато се събуди, в стаята беше много светло. Не беше дневна светлина, а бледата светлина на зората.
— Боже мой! — каза си отец Пенифадър, разрешавайки изведнъж проблема с гардероба. — Колко съм глупав! Разбира се, че не съм си вкъщи.
Размърда се. Леглото не беше неговото. Беше далеч от къщи. Беше… къде ли беше? О, да, разбира се. Беше в Лондон, нали? Беше в хотел Бъртрам и… не, това не беше хотел Бъртрам. В хотел Бъртрам леглото му беше обърнато към прозореца. Значи и това не беше вярно.
— Боже мой! Къде ли съм? — каза гласно отец Пенифадър.
После си спомни, че беше тръгнал за Люцерн. Да, каза си той, в Люцерн съм. Замисли се за доклада, който трябваше да прочете. Не мисли дълго, защото главата го заболя по-силно и той отново заспа.
Следващият път, когато се събуди, мислите му се бяха прояснили, а в стаята беше далеч по-светло. Не беше в къщи, не беше в хотел Бъртрам, положително не беше и в Люцерн. Това изобщо не беше хотелска стая. Започна да я изучава. Беше съвсем непозната стая, с много малко мебели. Нещо като бюфет, който отецът бе взел за гардероб, и прозорец с пъстри завеси, през който се процеждаше светлина. Един стол, маса, шкаф с чекмеджета. Това бе всичко.
— Боже май! Къде съм? Наистина е странно — каза отецът.
Опита се да стане от леглото, но ужасното главоболие отново започна и той легна.
Сигурно съм болен, реши отец Пенифадър. Да, наистина съм болен. Замисли се за минута-две. Струва ми се, че съм хванал грип. Хората казват, че грипът идвал съвсем неочаквано. Може би го е хванал в Атенеум Клуб. Да, точно така. Спомни си, че бе вечерял там.