— Какво мога да направя за вас?
— Бих искал да разбера — каза Дейви — кой е собственикът на хотел Бъртрам?
Лицето на мистър Робинсън не промени израза си. Той не прояви никакво учудване като чу името, нито пък показа, че му е познато. Каза замислено.
— Искате да знаете кой е притежателят на хотел Бъртрам? Той, мисля, се намираше на Понд Стрийт до Пикадили.
— Точно така, сър.
— И аз съм отсядал там. Тихо кътче. Добре ръководено.
— Да — отвърна Таткото, — особено добре ръководено.
— И вие искате да знаете кой е собственикът? Сигурно не е трудно да се разбере?
Усмивката му беше леко иронична.
— По обикновения път, нали? О, да!
Таткото извади от джоба си лист хартия и прочете на глас три-четири имена и адреси.
— Разбирам — каза мистър Робинсън. — Някой доста се е потрудил. Интересно. И вие идвате при мен?
— Ако някой знае, това сте вие, сър.
— Всъщност и аз не зная. Но е вярно, че имам средства за получаване на информация. Винаги могат… — той сви пълните си рамене — могат да се намерят контакти.
— Да, сър — отвърна Таткото с прояснено лице.
Мистър Робинсън го погледна и после вдигна телефонната слушалка.
— Соня? Свържи ме с Карлос. — Почака една-две минути и пак заговори. — Карлос?
Той изрече бързо половин дузина изречения на някакъв чужд език, който Таткото дори не можеше да разпознае.
Той можеше да говори френски. Знаеше по малко италиански и немски. Знаеше как звучат испански, руски, арабски, въпреки че не ги разбираше. Обаче този език беше непознат. Предположи, че може да е турски, персийски или арменски, но не беше сигурен. Мистър Робинсън остави слушалката.
— Не мисля, че ще се наложи да чакаме дълго — каза той доволно. — Знаете ли, това ме заинтригува. Наистина ме заинтригува. Понякога и аз самият съм се чудил…
Таткото го погледна очаквателно. Мистър Робинсън каза:
— За хотел Бъртрам човек се чуди как издържа от финансова гледна точка. Както и да е, това никога не е било моя работа. Да, винаги съм се чудил. — Той погледна Таткото. — Знаете как и защо, нали?
— Още не — заяви Дейви, — но смятам да науча.
— Има няколко възможности — каза мистър Робинсън замислено. — Това е нещо като музиката: — няколко ноти в гамата, но може да се комбинират по милиони начини. Един музикант ми беше казал веднъж, че един и същ тон не може да се повтори два пъти. Много интересно!
Телефонът иззвъня и той пак вдигна слушалката.
— Да? Да, много бързо се справихте. Доволен съм. Разбирам. О! Амстердам, да… Благодаря ви. Да? Бихте ли ми казали това буква по буква? Добре.
Той записа нещо в бележника си.
— Надявам се, че това ще ви бъде полезно — каза той, докато откъсваше листа и го подаваше на Таткото, който прочете името на глас:
— Вилхелм Хофман.
— По народност швейцарец — изрече мистър Робинсън, — въпреки че не е роден в Швейцария. Има голямо влияние в банковите кръгове и макар да се придържа стриктно към законите, стои зад доста съмнителни сделки. Работи на континента, не тук.
— О!
— Но има брат — каза мистър Робинсън. — Робърт Хофман. Живее в Лондон, търгува с диаманти. Жена му е датчанка. Има офиси и в Амстердам. Това сигурно е известно на вашите хора. Както казах, занимава се главно с диаманти, но е много богат и притежава много имоти, обикновено на негово име. Да, той много често стои зад редица начинания. Той и брат му са истинските собственици на хотел Бъртрам.
— Благодаря ви, сър. — Главният инспектор се изправи. — Излишно е да подчертавам колко съм ви задължен. — Прекрасно! — добави той, като си позволи да прояви повече ентусиазъм от обикновено.
— Че можах да разбера? — попита мистър Робинсън с усмивка. — Но това е един от специалитетите ми — информацията. Обичам да зная. Затова дойдохте при мен, нали?
— Е — каза главният инспектор Дейви, — ние знаем за вас. Специалният клон и всичко останало — добави той почти наивно. — Доста смелост ми беше нужна, за да се обърна към вас.
Мистър Робинсън отново се усмихна.
— Намирам ви за интересна личност, Дейви. Желая ви успех във всяко начинание!
— Благодаря ви, сър. Мисля, че ще се нуждая от това. Между другото, бихте ли ми казали дали тези двама братя биха прибягнали към насилие?