— Абсолютно не — заяви мистър Робинсън. — Това би било против тяхната политика. Те си имат други методи, които им служат вярно. Година след година стават все по-богати, както ми съобщават швейцарските банкови кръгове.
— Полезно място е Швейцария — каза главният инспектор Дейви.
— Да, наистина. Не зная какво щяхме да правим без нея. Такава честност! Такъв прекрасен усет към бизнеса! Да, ние бизнесмените трябва да бъдем особено благодарни на Швейцария. Самият аз — добави той — имам високо мнение и за Амстердам.
Той пак погледна към Дейви, усмихна му се и главният инспектор излезе.
Когато се прибра в управлението, там го очакваше една бележка:
„Отец Пенифадър се намери — ако не здрав, то поне жив. Изглежда е бил блъснат от кола край Милтън Сейнт Джон и е получил мозъчно сътресение“
Глава 18
Отец Пенифадър погледна към главния инспектор Дейви и към инспектор Кембъл. Беше отново у дома. Седеше в едно голямо кресло в библиотеката с възглавница зад гърба си, повдигнати крака и одеяло на коленете, което подчертаваше, че е болен. Той каза усмихнато:
— Боя се, че просто не мога да си спомня нищо.
— Не можете да си спомните как ви е блъснала колата ли?
— Страхувам се, че не.
— Тогава откъде знаете, че ви е блъснала кола? — попита главният инспектор Дейви.
— Жената… мисис… май че беше Уелинг, ми го каза.
— А тя откъде знае?
— Боже мой! Вие сте напълно прав. Тя няма откъде да знае, нали? Сигурно е предположила, че ме е блъснала кола.
— И вие наистина не помните нищо? Как се озовахте в Милтън Сейнт Джон?
— Нямам представа! — отвърна отец Пенифадър. — Даже и името ми е съвсем непознато.
Раздразнението на инспектор Кембъл растеше, но главният инспектор каза с кротък, успокояващ глас:
— Кажете ми последното нещо, което си спомняте, сър.
Отецът се обърна към него с благодарност. Сухият скептицизъм на Кембъл го караше да се чувствува неудобно.
— Бях тръгнал за конгреса в Люцерн. Взех такси до летището или поне до станцията Кенсингтън.
— Да, и след това?
— Това е всичко. Не си спомням друго. Следващото нещо, което си спомням, е гардеробът.
— Какъв гардероб? — попита инспектор Кембъл.
— Не беше на мястото си.
Инспектор Кембъл се изкушаваше да продължи с въпросите си за гардероба, който не бил на мястото си, но Дейви го прекъсна:
— Спомняте ли си дали стигнахте до летището, сър?
— Предполагам — каза отец Пенифадър с голяма неувереност в гласа.
— И отлетяхте за Люцерн?
— Така ли? Не си спомням подобно нещо.
— Спомняте ли си да сте се връщали в хотел Бъртрам?
— Не.
— Но помните хотел Бъртрам?
— Разбира се. Бях отседнал там. Много удобно място. Не бях освободил стаята си.
— Спомняте ли си да сте пътували с влак?
— С влак ли? Не, не си спомням.
— Имаше обир. Обир на влак. Трябва да си спомняте това, отец Пенифадър.
— Трябва, нали? — каза отец Пенифадър. — И все пак — добави той с извинение, — не си спомням.
И загледа двамата инспектори с плаха усмивка.
— От разказа ви се разбира, че не си спомняте нищо от момента, когато сте взели такси, до момента, когато сте дошли на себе си в дома на Уелингови в Милтън Сейнт Джон.
— Няма нищо необикновено в това — заяви отец Пенифадър. — Много често става така при мозъчни сътресения.
— Какво си помислихте, че се е случило, когато се събудихте?
— Имах такова главоболие, че не можех да мисля. После започнах да се чудя къде съм, а мисис Уелинг ми обясни и ми донесе чудесна супа. Беше много любезна. Наистина много любезна!
— Трябвало е да съобщи на полицията за произшествието. Тогава щяха да ви откарат в болницата и да се погрижат за вас както трябва — каза Кембъл.
— Тя се грижеше много добре за мен — възрази пасторът. — Освен това зная, че най-доброто в такива случаи е да се остави пациентът на спокойствие.
— Ако си спомняте нещо повече…
Отец Пенифадър го прекъсна:
— Сякаш съм загубил цели четири дни от живота си. Много интересно. Чудя се къде съм бил и какво съм правил. Лекарят ми каза, че може да си възвърна паметта. Но можело и да не стане. Вероятно никога няма да узная какво се е случило с мен през онези дни. — Той притвори очи. — Извинете ме. Чувствувам се доста уморен.