— Трябва да приключвате вече — каза мисис Маккре, която се въртеше около вратата, готова да се намеси, ако намеря за необходимо. — Докторът каза да не го безпокоим — изрече тя твърдо.
Полицаите станаха и тръгнаха към вратата. Госпожа Маккре ги придружи като овчарско куче. Каноникът промърмори нещо и главният инспектор Дейви, който вървеше последен, се обърна.
— Какво казахте? — попита той, но очите на отеца бяха затворени.
— Какво мислите, че каза? — запита Кейбъл, когато излязоха от къщата, след като отклониха не особено настойчивата покана на мисис Маккре да ги почерпи с нещо.
— Стори ми се, че каза „Стените на Йерихон“ — изрече замислен Дейви.
— Какво може да означава това?
— Звучи като нещо библейско — каза Таткото.
— Мислите ли, че някога ще разберем как се е озовал от Кромуел Роуд в Милтън Сейнт Джон? — попита Кембъл.
— Не ми се вярва да получим кой знае каква помощ от него — съгласи се Дейви.
— Дали е права жената, която го е видяла във влака? Може ли да е свързан с бандитите? Изглежда невъзможно. Той е толкова уважаван пастор. Не мога да предположа, че отецът от Чадминстърската катедрала е замесен в грабеж.
— Не — каза замислено Таткото, — не. Както човек не може да си представи, че Лъдгроув е свързан с банковия обир.
Инспектор Кембъл изгледа шефа си с любопитство.
Пътуването до Чадминстър завърши с кратък и безполезен разговор с доктор Стоукс.
Той беше агресивен, необщителен и груб човек.
— Познавам Уелингови от дълго време. Те са ми съседи. Бяха намерили на шосето някакъв старец. Не знаеха дали е пиян или болен. Помолиха ме да го прегледам. Казах им, че не е пиян, а има мозъчно сътресение…
— Лекувахте ли го след това?
— Не, дори не съм предписвал нищо. Не съм лекар. Някога бях, но вече не съм. Казах им, че трябва да се обадят в полицията. Дали са го направили или не, не зная. Не е моя работа. Те са добри хора, но глуповати.
— Не помислихте ли вие да се обадите в полицията?
— Не, не съм лекар. Нямам нищо общо. Като човек им казах да не му дават уиски и да го държат на спокойствие, докато дойде полицията.
Той ги изгледа гневно и те разбраха, че трябва да приключват.
Глава 19
Мистър Хофман беше висок, представителен мъж. Изглеждаше като издялан от дърво.
Лицето му беше толкова безизразно, че човек започваше да се чуди дали този мъж може да мисли или да изпитва някакви чувства. Изглеждаше невероятно.
Държанието му беше превъзходно.
Той стана, поклони се и протегна ръка.
— Главен инспектор Дейви? Минаха няколко години, откакто имах удоволствието… Вие може би не си спомняте…
— О, да, спомням си, мистър Хофман! Случаят с диаманта Ааронбърг. Вие бяхте свидетел, бих казал чудесен свидетел. Обвинението не успя да разклати показанията ви.
— Не съм от тези, които лесно могат да бъдат разклатени — заяви Хофман тържествено.
И наистина изглеждаше така. Той продължи:
— Какво мога да направя за вас? Надявам се, че нищо не се е случило. Винаги съм гледал да бъда добре с полицията. Имам най-високо мнение за вашата полиция.
— Нищо не се е случило. Просто искаме да получим от вас някои данни.
— За мен ще бъде удоволствие, ако мога да ви помогна с нещо. Както казах, имам високо мнение за лондонската полиция. Имате такива чудесни хора, толкова енергични, честни и справедливи.
— Ласкаете ме — заяви Таткото.
— На вашите услуги съм. Какво искате да узнаете?
— Искам просто да ми разкажете за хотел Бъртрам.
Лицето на мистър Хофман не се промени. Може би за момент той целият стана още по-вдървен отпреди, но това бе всичко.
— Хотел Бъртрам? — попита той.
В гласа му прозираше любопитство и леко недоумение. Изглеждаше като че ли никога не бе чувал за хотел Бъртрам или че не можеше да си спомни дали това име му е познато или не.
— Вие имате връзка с него, нали, мистър Хофман?
Мистър Хофман сви рамене.
— Има толкова неща. Не мога да ги помня всичките. Толкова работа, която ме държи непрекъснато зает.
— Имате пръст в много неща. Това ми е известно.
— Да — усмихна се Хофман вдървено. — Мислите, че печеля много, нали? Значи смятате, че имам връзка с този, хм… хотел Бъртрам?