Пред входа на хотела стоеше портиерът ирландец, като енергично размахваше ръце напред-назад, за да се стопли. Главният инспектор Дейви го поздрави.
— Добър вечер, сър. Неприятна вечер, нали?
— Да. Не вярвам някой да излезе навън, освен ако е крайно необходимо.
Вратата на хотела се отвори, една дама на средна възраст излезе и се спря нерешително на стъпалата.
— Искате ли такси, мадам?
— Боже мой! Исках да се поразходя.
— На ваше място не бих го сторил, мадам. Тази мъгла е много неприятна. Чувствува се даже и в таксито.
— Мислите ли, че ще можете да ми намерите такси? — попита дамата колебливо.
— Ще направя всичко възможно. Влезте на топло, а ако намеря, ще ви извикам. — Гласът му се промени и той продължи, сякаш я убеждаваше: — Ако бях на ваше място, изобщо нямаше да излизам тази вечер.
— Може би сте прав, но ме очакват приятели в Челси. Не зная, сигурно ще бъде много трудно да се върна. Как мислите?
Майкъл Гормън се оживи.
— На ваше място, мадам, бих телефонирал на приятелите си. Не е добре за дама като вас да излиза в такава мъглива нощ.
— Е, наистина… Може би сте прав.
Тя се върна, а Майкъл Гормън каза на Таткото:
— Трябва да се грижа за тях, иначе ще тръгне да се разхожда из Челси или Уест Кенсингтън в мъглата.
— Изглежда, че имате голям опит с възрастните дами — заяви Дейви.
— Да, така е. Това място им е като роден дом, да са живи и здрави. А вие, сър? Не искате ли такси?
— Не вярвам, че ще успеете да ми намерите — каза Таткото. — Не изглежда да има много. И не ги обвинявам.
— Е, може би ще успея да хвана някое. Там на ъгъла има едно място, където шофьорите си паркират колите и се сгряват вътрешно.
— Не ми трябва такси — каза Таткото с въздишка и посочи хотела. — Трябва да вляза вътре. Имам работа там.
— Сега ли? Още ли за изчезналия отец?
— Не точно това. Онзи се намери.
— Намери ли се? — Мъжът се втренчи в него. — А къде?
— Намерен е с мозъчно сътресение след произшествие.
— Точно това можеше да се очаква от него. Предполагам, че е пресичал, без да се огледа.
— Изглежда, е било така — каза Таткото.
Той кимна и влезе в хотела. Тази вечер в хола имаше много хора. Той видя мис Марпъл да седи до огъня. Мис Марпъл също го видя, но с нищо не показа, че го е познала. Той отиде до рецепцията. Както обикновено мис Гориндж стоеше зад книгите си. Разбра, че идването му не й хареса. Реакцията беше много слаба, но тоя я забеляза. Таткото каза:
— Помните ли ме, мис Гориндж? Идвах тук завчера.
— Разбира се, че ви помня, инспектор Дейви. Има ли още нещо, което искате да научите? Искате ли да говорите с мистър Хъмфриз?
— Не, благодаря. Не мисля, че ще бъде необходимо. Бих желал да погледна още веднъж регистъра.
— Разбира се. — Тя го побутна към него.
Той го отвори и запрелиства бавно страниците. Изглеждаше, че търси нещо определено, но всъщност не беше така. Още ранното си детство Таткото се бе научил да помни имена и адреси, а по-късно бе развил тези своя способност, превръщайки я в умение, подобно на изкуство. Можеше да ги помни двадесет и четири или четиридесет и осем часа. Затвори книгата и й я върна, клатейки глава.
— Предполагам, че отец Пенифадър не е идвал? — запита тихо той.
— Отец Пенифадър ли?
— Не знаете ли, че се намери?
— Не, никой не ми е казвал. Къде?
— В провинцията. Изглежда, че го е блъснала кола. Някаква добра самарянка го прибрала и се погрижила за него.
— Колко се радвам, наистина много се радвам. Безпокоях се за него.
— Приятелите му също — заяви Таткото. — Всъщност исках да разбера дали някой от тях не е отседнал тук. Архидякон… архидякон… Не мога да си спомня името му, но ако го видя, ще си го припомня.
— Томилсън? — запита мис Гориндж. — Чакаме го другата седмица от Сейлсбъри.
— Не, не е Томилсън. Е, няма значение — каза той и се обърна.
В хола беше спокойно. Един мъж на средна възраст с аскетично изражение четеше някакъв ръкопис и си отбелязваше със ситен почерк нещо по полетата, като се усмихваше доволно.