Две-три двойки седяха тихо, без да изпитват нуждата да разговарят помежду си. Една групичка обсъждаше времето и това как те или семействата им възнамеряват да отидат там, където са решили.
— Телефонирах и казах на Сюзън да не идва с кола… Пътят в мъгла е толкова опасен…
— Казват, че в Мидлънд било по-ясно…
Главният инспектор Дейви мина покрай тях и бавно приближи обекта на своето внимание.
Мис Марпъл седеше край камината и го наблюдаваше.
— Значи сте още тук, мис Марпъл? Радвам се да ви видя.
— Заминавам утре — каза мис Марпъл. — Краят на почивката ми дойде — обясни тя.
Това някак си личеше по цялото й държание. Тя седеше изправена както седят хората на летище или в чакалня на гарата. Той беше сигурен, че багажът й е вече опакован и трябваше да прибере само нощницата и тоалетните си принадлежности.
— Надявам се, че ви е харесало?
Мис Марпъл не отговори веднага.
— В някои отношения, да…
— А в други — не?
— Трудно е да ви обясня какво имам предвид.
— Не сте ли много близо до огъня? Тук е доста горещо. Не бихте ли желали да се преместим в ъгъла?
Мис Марпъл погледна към ъгъла, след това към главния инспектор Дейви и каза:
— Мисля, че сте напълно прав.
Той й подаде ръка, взе чантата й и я настани в тихия ъгъл, който й беше посочил.
— Добре ли ви е така?
— Съвсем добре.
— Разбрахте защо ви предложих това място, нали?
— Много любезно помислихте, че за мен е твърде горещо край огъня. Освен това, тук никой няма да чуе разговора ни.
— Имате ли да ми кажете нещо, мис Марпъл?
— Защо мислите така?
— Такъв вид имахте.
— Съжалявам, че го показах — заяви мис Марпъл. — Нямах такова намерение.
— Е, и какво?
— Не зная дали би трябвало да ви кажа. Повярвайте ми, инспекторе, не обичам да се меся в чужди работя. Винаги съм била против вмешателството, защото това често прави големи бели.
— Разбирам. Да, това наистина е проблем.
— Понякога човек вижда неразумните и, бих казала, даже опасни неща, които другите вършат. Обаче има ли право да се намесва? Мисля, че не.
— За отец Пенифадър ли говорите?
— Отец Пенифадър ли? — учуди се мис Марпъл. — О, не. Това няма нищо общо с него. То се отнася до една девойка.
— Девойка ли? И вие мислите, че аз мога да помогна?
— Не зная — каза мис Марпъл. — Но съм разтревожена, много съм разтревожена.
Таткото не настоя. Той седеше удобно и с глупав вид. Остави я да размисли. Тя бе направила всичко, за да му помогне и сега той бе готов да й помогне на свой ред. Не му бе интересно това, което искаше да му каже, но, от друга страна, човек никога не можеше да е сигурен дали е така.
— Човек чете във вестниците — каза тихо мис Марпъл, — за млади хора, деца или момичета, които се нуждаят от помощ или подкрепа. Това е само една фраза, но предполагам, че може да означава много.
— Тази девойка, за която говорите, също ли се нуждае от подкрепа?
— Да.
— Сама ли е на света?
— О, не — каза мис Марпъл. — Съвсем не, ако мога така да се изразя. Изглежда, че има кой да се грижи за нея и да я закриля.
— Изглежда интересно — заяви Таткото.
— Беше отседнала в този хотел с мисис Карпентър, струва ми се. Погледнах за името в регистъра. Момичето се казва Елвира Блейк.
Таткото я погледна с внезапен интерес.
— Много хубаво момиче. Много млада и твърде много закриляна. Настойник й е полковник Лъском, много приятен човек. Възрастен, разбира се. И много наивен, струва ми се.
— Настойникът или момичето?
— Имам предвид настойника — рече мис Марпъл. — Не зная за момичето. Обаче мисля, че тя е в опасност. Срещнах я случайно в Бетърси Парк. Седеше в някакво кафене с един млад мъж.
— О, това ли било? — каза Таткото. Предполагам, че е бил хипи или хулиган.
— Много хубав мъж — заяви мис Марпъл. — Не е много млад — над тридесет години, много привлекателен за жените, но лицето му е лошо. Жестоко, хищно лице!
— Може да не е какъвто изглежда — каза Таткото успокояващо.
— А може и да е по-лош — каза мис Марпъл. — Кара голяма състезателна кола.
Таткото я стрелна с поглед.
— Състезателна кола ли?
— Да. Видях я един-два пъти пред хотела.
— Не си спомняте номера, нали?