— Напротив, помня го: ФАН 2266. Имах братовчедка, която заекваше и оттам го помня — обясни мис Марпъл.
Таткото я погледна озадачено.
— Знаете ли кой е той? — попита мис Марпъл.
— Да — отговори той бавно. — Полуфранцузин, полуполяк. Много известен състезател, бил е световен шампион преди три години. Казва се Ладислав Малиновски. В някои неща относно него сте напълно права. Има лоша репутация що се отнася до жените. Не е подходящ приятел за младо момиче, така да се каже. Обаче не е лесно да се направи нещо. Предполагам, че се срещат тайно, нали?
— Почти сигурно е — отговори мис Марпъл.
— Казахте ли на настойника й?
— Не го познавам — каза мис Марпъл. — Само му бях представена от една обща позната. Не искам да ида при него и да клюкарствувам. Чудех се дали вие не бихте могли да направите нещо.
— Мога да опитам — каза Таткото. — Между другото, пропуснах да ви кажа, че вашият приятел отец Пенифадър се намери.
— Наистина ли? — попита мис Марпъл. — Къде?
— На едно място, наречено Милтън Сейнт Джон.
— Как е попаднал там? Каза ли ви?
— Очевидно — наблегна на тази дума — е претърпял злополука.
— Каква злополука?
— Блъснала го кола — сътресение на мозъка, — но може и да е ударен по главата.
— Разбирам. Той спомня ли си нещо?
— Той казва — пак подчерта главният инспектор, — че не помни нищо.
— Интересно!
— Нали? Последното нещо, което си спомня, е, че взел такси за Кенсингтън.
Мис Марпъл поклати глава в недоумение.
— Зная, че това често се случва при мозъчно сътресение. Не каза ли нещо полезно?
— Промърмори нещо за стените на Йерихон.
— Археологически разкопки или… Спомням си, че някога имаше такава пиеса от мистър Сътроу.
— А през цялата седмица прожектираха такъв филм с Олга Редбъри и Барт Левин — Каза Таткото.
Мис Марпъл го погледна с подозрение.
— Може да е гледал филма на Кромуел Роуд. Може да е излязъл оттам към единадесет часа и да се е върнал тук, макар че тогава някой трябваше да го види. Все пак, било е доста преди полунощ.
— Може да е сбъркал автобуса — предположи мис Марпъл. — Или нещо такова.
— С две думи, върнал се е след полунощ — каза Таткото. — Може да се е качил в стаята си, без да го види никой… Но ако е така, какво се е случило и защо е излязъл три часа по-късно?
— Единственото нещо, което ми идва наум, е… Ох! — Тя подскочи, когато от улицата се чу гръм.
— Това е кола — каза Таткото.
— Съжалявам, че подскочих. Днес съм малко нервна. Имам някакво предчувствие…
— Че нещо ще се случи? Няма защо да се безпокоите.
— Никога не съм обичала мъглата.
— Исках да ви кажа — продължи главният инспектор Дейви, — че вие ми помогнахте много. Дребните неща, които сте забелязали тук, ми бяха много полезни.
— Значи, имаше нещо нередно?
— Имаше… все още има.
Мис Марпъл въздъхна.
— В началото изглеждаше чудесно, непроменено, сякаш се връщах в миналото. В тази част на миналото, която човек обича най-много. — Тя се поспря. — Обаче естествено не беше точно така. Разбрах (впрочем винаги съм го знаела), че никога не можеш да се върнеш назад, че никога не бива и да се опитваш. Смисълът на живота е напред. Всъщност, животът е еднопосочна улица, нали?
— Нещо подобно — съгласи се Таткото.
— Спомням си — каза мис Марпъл, отклонявайки се от темата, — когато бях в Париж с майка ми и баба ми и отидохме да пием чай в хотел Елисей. Изведнъж баба ми се огледа и каза: „Клара, струва ми се, че съм единствената жена с боне“. И така си беше. Когато се прибрахме вкъщи, тя опакова всичките бонета и пелерини и ги изпрати…
— На благотворителна разпродажба? — запита Таткото.
— О, не! Никой нямаше да ги вземе. Изпрати ги на една театрална трупа. Те ги харесаха много. Но… Докъде бях стигнала?
— Обсъждахме това място.
— Да. Изглеждаше добро, обаче не е. Всичко беше смесено — реални и нереални хора. Човек винаги можеше да ги различи.
— Какво искате да кажете с нереални хора?
— Имаше военни в оставка, но имаше и такива, която изглеждаха военни, но никога не са били в армията. И пастори, които не бяха пастори. И адмирали, и морски капитани, които никога не са били във флотата. Моята приятелка Селина Хейзи отначало ме забавляваше с непрекъснатото си старание да разпознава хората. А колко често грешеше! И тогава започнах да се чудя. Дори и камериерката Роуз е толкова приятна, но ми се струва, че и тя не е истинска.