— Ако ви интересува — тя е бивша актриса. И то добра. Тук получава повече, отколкото на сцената.
— Но защо?
— Главно като част от декора, а може би и нещо повече.
— Радвам се, че си отивам, преди да се е случило нещо — потръпна мис Марпъл.
Главният инспектор Дейви я изгледа с любопитство и я попита:
— Какво очаквате да се случи?
— Някакво зло — заяви мис Марпъл.
— Зло е доста силна дума…
— Смятате, че е прекалено мелодраматично? Обаче аз имам известен опит… Толкова често съм се сблъсквала с убийства.
— Убийства ли? — главният инспектор Дейви поклати глава. — Не очаквам убийство. Просто една приятна банда от умни престъпници.
— Това не е същото. Убийството… желанието да убиеш… е нещо съвсем различно. То… как да се изразя… то предизвиква Бога.
Той я погледна и отново поклати глава, спокойно и уверено.
— Няма да има никакви убийства.
Отвън се чу изстрел, последван от писък и още един изстрел.
Главният инспектор Дейви скочи на крака и се втурна с необикновена за пълната му фигура бързина. За няколко секунди той мина през въртящата се врата и излезе на улицата.
Писъкът (беше женски) цепеше страховито мъглата Главният инспектор Дейви се втурна надолу по Понд Стрийт по посока на вика. С мъка различи очертанията на женска фигура и с няколко скока се озова до нея. Беше облечена в дълго палто от светла кожа, а блестящата й руса коса се спускаше от двете страни на лицето й. За миг му се стори, че я познава, но след това разбра, че е съвсем младо момиче. В краката й лежеше тялото на мъж в униформа. Главният инспектор го позна — беше Майкъл Гормън.
Когато Дейви дойде до момичето, тя се вкопчи в него цялата разтреперана и заговори на пресекулки:
— Някой се опита да ме убие… Някой… Стреляха по мен… Ако не беше той… — Тя посочи неподвижното тяло в краката си. — Той ме блъсна и застана пред мен… а после, още един изстрел… и той падна… той ми спаси живота… но е ранен… тежко ранен.
Главният инспектор Дейви коленичи. Извади фенерчето си. Високият ирландец беше паднал като войник. От лявата страна на куртката му имаше петно, което непрекъснато нарастваше. Дейви погледна окото му, опипа пулса му и се изправи.
— Свършено е — заяви той.
Момичето изпищя остро:
— Мъртъв!? О, не, не? Не може да е мъртъв!
— Кой стреля по вас?
— Не зная… Оставих колата си на ъгъла и тръгнах към хотел Бъртрам. Изведнъж някой стреля, куршумът изсвистя край бузата ми и тогава… той… портиерът на хотела изтича към мен и ме скри зад гърба си, а после него… Мисля… мисля…, че който и да е бил, сигурно се крие някъде наблизо.
Главният инспектор погледна, накъдето сочеше момичето. От тази страна на хотел Бъртрам имаше старомодно кътче под нивото на улицата с врата и няколко стъпала, които не се използуваха много, защото водеха към склада, но човек лесно можеше да се скрие там.
— Не го ли видяхте?
— Не. Втурна се покрай мен като сянка. Мъглата беше толкова гъста…
Дейви кимна. Момичето започна да хълца истерично.
— Кой е искал да ме убие? Защо някой ще иска да ме убива? Това е за втори път. Не разбирам… Защо?
Чу се полицейска сирена.
В хола на хотел Бъртрам мис Гориндж бе погледнала остро нагоре. Един-двама от посетителите също бяха вдигнали очи. По-старите и по-глухите седяха спокойно.
С чаша старо бренди в ръка, Хенри се закова като вцепенен до една маса. Мис Марпъл стисна облегалката на креслото. Един адмирал в оставка каза с безразличие:
— Катастрофа. Предполагам, че са се блъснали коли в мъглата.
Въртящата се врата се отвори и в салона влезе огромен мъж, придържащ момиче в палто от светла кожа, което се движеше с мъка. Мъжът се огледа за помощ.
Мис Гориндж излезе от рецепцията, готова да се справи с всичко. В този момент асансьорът слезе. Появи се една висока фигура и момичето се изскубна от ръцете на мъжа и се втурна към нея.
— Мамо! — извика то. — О, мамо, мамо… — и се хвърли хлипайки в прегръдките на Бес Седжуик.
Глава 21