По лицето на Елвира премина лека усмивка.
— Не, разбира се, че не. Както и да е, отворихме кутията и видяхме чудесни шоколади. Различни видове, но имаше и такива с виолетов крем. Любимите ми. Затова първо хапнах един-два от тях, а после през нощта се почувствувах ужасно зле. Не помислих, че е от шоколада. Сметнах, че сигурно е от вечерята.
— На някой друг прилоша ли му?
— Не, само на мен. Бях много зле, обаче на другия ден се оправих. След около два дни хапнах още един шоколад и се повтори същата история. Тогава разказах за това на Бриджит. Бриджит бе най-добрата ми приятелка. Огледахме шоколадите и забелязахме, че бонбоните с крема имаха дупчици, които явно бяха напълнени с някаква отрова. Това беше само в шоколадите с крем. Изглежда са искали да бъдат сигурни, че само аз ще ги ям.
— Никой друг ли не се почувствува зле?
— Не.
— Следователно никой друг не е ял от тези шоколади.
— Не. Не мисля, че са яли. Беше мой подарък, а всички знаеха, че обичам точно тези и затова ги бяха оставили за мен.
— Този, който го е направил, е поел голям риск. Можело е всички да се отровят.
— Това е абсурд! — каза рязко лейди Седжуик. — Никога не съм чувала за подобна жестокост!
Главният инспектор Дейви направи лек жест с ръка и се обърна към Елвира Блейк.
— Това е много интересно, мис Блейк. И тогава ли не казахте на графинята?
— О, не! Тя щеше да вдигне страшна тревога.
— Какво направихте с шоколадите?
— Изхвърлихме ги — каза Елвира и добави със съжаление: — Бяха много вкусни.
— Не се ли опитахте да разберете кой ви ги е изпратил?
— Как да ви кажа… Помислих, че ги е изпратил Гуидо.
— Да? — рече развеселен инспектор Дейви. — И кой е този Гуидо?
— Гуидо… — Елвира спря и погледна майка си, а лейди Седжуик каза:
— Не ставай глупава. Всяко момиче на твоята възраст си има своя Гуидо. Разкажи всичко на главния инспектор. Предполагам, че си го срещнала там?
— Да. Когато ни заведоха на опера. Той ме заговори. Беше много хубав. Много привлекателен. Виждах го понякога, когато отивахме на урок. Той ми изпращаше бележки.
— И предполагам — забеляза Бес Седжуик, — че си измисляла куп лъжи и си кроила разни планове с приятелките си, за да излизаш и да го виждаш. Така ли е?
Елвира изглеждаше облекчена, че признанията й са прекъснати по този начин.
— Понякога Гуидо успяваше да…
— Как му беше фамилното име?
— Не зная — каза Елвира. — Никога не ми го е казвал.
Главният инспектор Дейви й се усмихна.
— Мислите, че не бива да ми кажете? Няма нищо. Осмелявам се да ви осведомя, че ще го намерим и без вашата помощ, ако наистина се наложи. Но защо смятате, че този млад човек, който явно ви е харесвал, ще поиска да ви убие?
— О, защото ми го беше казвал. Понякога се карахме. Разбирате ли, понякога довеждаше приятели и аз си давах вид, че ги харесвам повече от него. Тогава той ставаше див и свиреп и казваше да внимавам какво правя. Не съм можела така лесно да го зарежа и ако не съм му била вярна, щял да ме убие. — Неочаквано Елвира се усмихна. — Всичко това беше толкова забавно. Не предполагах, че говори сериозно.
— Е — каза главният инспектор, — не вярвам, че младият човек, когото описахте, е могъл да сложи отрова в шоколадите и да ви ги изпрати.
— Аз също не вярвам — заяви Елвира, — но сигурно е той, защото не виждам кой друг може да е. Това ме тревожеше. А когато се върнах, получих една бележка…
— Какво бележка?
— Дойде в плик. Беше напечатано само: „Пазете се. Опитват се да ви убият.“
Дейви повдигна веждите си.
— Така ли? Много интересно. Да, много интересно. Уплашихте ли се?
— Да. Започнах… да се чудя кой може да иска да ме премахне и защо? Затова се опитах да разбера дали наистина съм богата.
— Продължавайте.
— А преди един ден в Лондон се случи нещо. Бях в метрото и на платформата около мен имаше много хора. Стори ми се, че някой се опитва да ме бутне върху линията.
— Скъпото ми дете! — възкликна Бес Седжуик. — Не си измисляй разни романтични истории.
Таткото пак направи жест с ръка.
— Да — потвърди извинително Елвира. — И аз си помислих, че си въобразявам, но… не знам… след това, което се случи тази вечер… може би е истина. — Ненадейно тя се извърна към Бес Седжуик и заговори възбудено. — Мамо! Ти сигурно знаеш. Иска ли някой да ме убие? Имам ли враг? Кой е той?