— Разбира се, че нямаш враг — заяви Бес Седжуик нетърпеливо. — Не ставай глупава. Никой не иска да те убива. И защо да го прави?
— Тогава кой стреля тази вечер?
— В тази мъгла — рече Бес Седжуик — може да са те сбъркали с някой друг. Това е възможно, не мислите ли така? — обърна се тя към Таткото.
— Да, напълно е възможно — каза главният инспектор. Бес Седжуик го гледаше напрегнато. Той почти разгада мърдането на устните й: „По-късно!“
— Е — каза той бодро. Сега по-добре да разгледаме фактите. Откъде идвахте? Какво правехте на Понд Стрийт в тази мъглива вечер?
— Сутринта се върнах от урок по изкуство в Тейт. Обядвах с приятелката ми Бриджит. Тя живее на Онслоу Скуеър. Отидохме на кино и когато излязохме, беше паднала мъгла. Майката на Бриджит каза, че било по-добре да остана у тях и затова се обадих на братовчедката Милдред (живея у тях в Кент)…
Таткото кимна.
— Казах й, че ще остана в Лондон. Тя ми отговори, че това е много разумно.
— А какво стана после? — попита Таткото.
— После мъглата започна да се разрежда и аз казах, че ще си отида в Кент. Сбогувах се с Бриджит и си тръгнах. Обаче мъглата отново се сгъсти. Това не ми хареса. Разбрах, че съм на Хайд Парк и си помислих, че не мога да отида до Кент. Най-напред реших да се върна у Бриджит, но си спомних, че веднъж вече се бях губила. После разбрах, че съм съвсем близо до хотела, където чичо Дерек ме беше настанил при завръщането ми от Италия и си помислих, че ще е по-добре да се отбия там и да си взема стая. Това беше лесно. Намерих място да паркирам колата и тръгнах към хотела.
— Не срещнахте ли някого, не чухте ли някой да върви след вас?
— Може да звучи странно, но наистина долових стъпки зад мен. Разбира се, в Лондон има много хора по улиците, но в такава мъгла човек става нервен, като чуе стъпки зад гърба си. Ослушах се, обаче не чух нищо и си помислих, че съм си внушила. Бях вече близо до хотела.
— И после?
— После дойде изстрелът. Както ви казах, той мина покрай ухото ми. Портиерът, който стоеше пред хотела, се втурна към мен, блъсна ме зад себе си и тогава… тогава стреляха още веднъж… и той падна… а аз изпищях.
Елвира се разтрепери.
— Успокой се, моето момиче! — каза лейди Седжуик тихо, но твърдо. — Успокой се?
Такъв бе гласът, с който говореше на конете си и той изглежда имаше същия ефект и върху дъщерята. Елвира я погледна, примига, посъвзе се и се успокои.
— Добро момиче! — каза Бес.
— А после дойдохте вие — обърна се Елвира към Таткото. — Надухте свирката си и казахте на полицая да ме заведе в хотела. Когато влязох вътре, видях… видях мама.
Тя се обърна и погледна Бес Седжуик.
— И това ни довежда до края — заяви Таткото. — Познавате ли един мъж на име Ладислав Малиновски? — попита той.
Тонът му беше равен, без определено намекване. Не гледаше към момичето, но ушите му бяха наострени и се вслушваха към всеки звук. Очите му бяха насочени към майката.
— Не. Не — каза Елвира, като се забави малко повече отколкото трябва. — Не го познавам.
— О — каза Таткото. — Мислех, че може да го познавате. Смятах, че може да е тук тази вечер.
— Така ли? Защо да е тук?
— Колата му е тук — каза Таткото. — Затова си помислих, че и той е тук.
— Не го познавам — каза Елвира.
— Значи съм сгрешил — каза Таткото. — Но вие го познавате? — обърна се той към Бес Седжуик.
— Естествено! — отговори тя. — Познавам го отдавна. — И добави с лека усмивка: — Той е луд. Кара като дявол. Някой ден ще си счупи врата. Преди осемнадесет месеца катастрофира тежко.
— Спомням си, че четох за това — каза Таткото. — Вече не се състезава, нали?
— Още не. Може би никога вече няма да се състезава.
— Мислите ли, че мога да си легна? — запита Елвира умолително. — Аз съм… ужасно изморена.
— Разбира се — каза Таткото. — Казахте всичко, което си спомняте, нали?
— О, да.
— Ще се кача с теб.
Майката и дъщерята излязоха заедно.
— Тя го познава — заяви Таткото.
— Наистина ли мислите така? — попита сержант Уодъл.
— Зная. Пила е чай с него в Бетърси Парк преди ден-два.
— Как разбрахте?
— Една разтревожена стара дама ми го каза. Тя смята, че не е подходящ за момичето. И това е вярно, разбира се.