В хотел Бъртрам [bg]

— Не ми каза. Каза само, че искала да разбере нещо много важно.

— Знаете ли къде точно е ходила?

— Не. Спомена някакво име. Бели… не зная. Мисля, че беше Белингоулън.

— Разбирам. Сигурна ли сте, че е била в Ирландия?

— Да. Изпратих я на летището.

— Кога се върна?

— На другия ден.

— Пак със самолет ли?

— Да.

— Сигурна ли сте, че се е върнала със самолет?

— Е, така предполагам.

— Имаше ли билет за връщане?

— Не. Помня, че нямаше.

— Може да се е върнала с нещо друго, нали?

— Възможно е.

— Може например да се е върнала с ирландския нощен влак?

— Не ми е казала.

— Но не ви е казвала и за самолета?

— Не — съгласи се Бриджит. — Но защо ще се връща с влак вместо със самолет?

— Ами ако е разбрала това, което е искала, и ако е нямало къде да отседне, може да е предпочела да пътува с нощния влак.

— Да, би могла.

Дейви се усмихна.

— Предполагам, че днешните момичета не могат да си представят пътуване до някъде по друг начин, освен със самолет, нали?

— Изглежда, че да — съгласи се Бриджит.

— И така, тя се е върнала в Англия. Какво стана след това? Обади ли ви се или дойде при вас?

— Обади ми се.

— По кое време?

— Сутринта. Някъде към 11–12 часа.

— И какво ви каза?

— Попита ме дали всичко е наред.

— А наред ли беше?

— Не, защото мисис Мелфорд се беше обадила в къщи и мама вдигна слушалката и обърка всичко. Елвира каза, че няма да дойде у дома, а ще се обади в Кент и ще се опита да измисли нещо.

— И това е всичко, което си спомняте?

— Да — отвърна Бриджит.

Тя си помисли за мистър Болард и за гривната, но това бе нещо, което никога не би казала на главния инспектор Дейви. Таткото разбра, че тя не му е казала всичко, но можеше само да се надява, че пропуснатото е маловажно. Той попита:

— Вие мислите, че приятелката ви се страхува от някого или от нещо, така ли?

— Да.

— Тя ли ви спомена нещо или вие я попитахте?

— Направо я попитах. Отначало тя ми каза, че не, но след това си призна, че се страхува. Тя беше в опасност. Сигурна беше в това. Но не зная нищо. Не зная нищо за това.

— Вашата увереност идва от онази сутрин. Сутринта, когато се е върнала от Ирландия.

— Да. Тогава разбрах със сигурност.

— Същата сутрин, когато е могла да се върне с ирландската поща?

— Не мисля, че се е върнала с влака. Защо не я попитате?

— Накрая ще го направя, но не искам да привличам внимание към това. Така нещата могат да станат по-опасни за нея.

Бриджит разтвори широко очи.

— Какво искате да кажете?

— Може да не си спомняте, мис Бриджит, но това беше нощта, когато ограбиха пощенския влак.

— Мислите, че Елвира е била замесена и нищо не ми е казала?

— Съгласен съм, че е малко вероятно — заяви Таткото. — Но ми се струва, че може да е видяла нещо или някого във връзка с обира. Може да е видяла някого, когото познава, и затова е в опасност.

— О! — възкликна Бриджит и се замисли. — Предполагате ли, че някой неин познат е замесен в обира?

Таткото стана и каза:

— Смятам, че това е всичко. Сигурна ли сте, че нямате какво повече да ми кажете?

Пред очите на Бриджит отново изплуваха мистър Болард и магазинът му.

— Не — заяви тя.

— Струва ми се, че има нещо, което не сте ми казали.

— О, да, забравих. Тя ходи при своите адвокати. Те са й настойници. Искаше да разбере нещо.

— Знаете ли имената им?

— Еджъртън, Форбс и още нещо — каза Бриджит. — Много имена.

— Разбирам. Искала е да научи нещо, така ли?

— Искаше да узнае с колко пари разполага — каза Бриджит.

— Така ли? И защо не е знаела? — запита Дейви.

— Защото никога не говореха с нея за пари. Мислят, ме не е хубаво да знае колко пари има.

— А тя много искаше да разбере, нали?

— Да — каза Бриджит. — Струва ми се, че го смяташе за много важно.

— Е, благодаря ви — каза главният инспектор Дейви. — Вие много ми помогнахте.

Глава 23

Ричард Еджъртън погледна още веднъж служебната карта и лицето на Дейви.

— Странна история — заяви той.