В хотел Бъртрам [bg]

— Млада дама?

— Млада дама, която мисля, че познавате. Елвира Блейк.

— Казахте, че някой се е опитал да убие Елвира с моя пистолет? — запита той недоверчиво.

— Може да сте имали някакво недоразумение.

— Искате да кажете, че съм се скарал с Елвира и съм стрелял по нея? Каква лудост? Защо ще стрелям по момичето, за което ще се женя?

— Това част от вашето изложение ли е? Че ще се жените за мис Елвира Блейк?

Ладислав се поколеба за миг. След това сви рамене и заговори:

— Още е много млада. Все още не е официално уговорено.

— Може да ви е обещала да се омъжи за вас, а след това да се е отказала. Има някой, от когото се страхува. От вас ли, мистър Малиновски?

— Защо ще пожелавам смъртта й? Или я обичам и искам да се оженя за нея, или не искам и няма нужда да се женя. Толкова е просто. Защо ще я убивам?

— Около нея няма много хора, които биха искали да я убият. — Дейви почака малко, а после каза замислено: — Съществува и нейната майка, разбира се.

— Какво? — подскочи Малиновски. — Бес? Бес да убие собствената си дъщеря? Вие сте луд! Защо Бес ще убива Елвира?

— Може би, защото би наследила нейното огромно богатство.

— Бес? Бес да убива за пари? Тя е тъпкана с парите на американския са съпруг. Съвсем достатъчно.

— Достатъчно не е равно на огромно състояние — каза Таткото. — Хората убиват за пари. Майки са убивали децата си и деца са убивали майките си.

— Повтарям ви, че сте полудял!

— Казахте, че може да се ожените за мис Блейк. А може би вече сте женени? Ако е така, тогава вие бихте наследили състоянието й.

— Какви глупости говорите! Не, не съм женен за Елвира. Тя е красиво момиче. Харесвам я, а тя ме обича. Признавам го. Срещнах я в Италия, забавлявахме се и това е всичко. Нищо повече, разбирате ли?

— Наистина ли? Току-що казахте съвсем определено, че ще се жените за нея.

— О, това ли?

— Да, това. Вярно ли е?

— Казах го, защото звучеше по-добре в този случай. Вие в тази страна сте пуритани…

— Това не е обяснение.

— Нищо не разбирате. Аз и майка й сме… любовници… Не исках да го кажа… По-добре бе да кажа, че съм сгоден за дъщерята. Това звучи съвсем почтено и по английски.

— А на мен ми звучи по-невероятно. Вие имате нужда от пари, мистър Малиновски, нали?

— Скъпи инспекторе! Аз винаги имам нужда от пари. Това е печалното.

— А преди няколко месеца разбрах, че пръскате пари най-безгрижно.

— Да. Имах голям удар. Аз съм комарджия, признавам си.

— Това е лесно за вярване. Къде направихте този голям удар?

— Това няма да ви кажа. Не можете да го очаквате от мен.

— Изобщо не го очаквам.

— Имате ли още въпроси?

— Засега не. Вие идентифицирахте пистолета си. Това ще помогне.

— Не разбирам… Не мога да проумея… — Той стана и посегна към пистолета. — Дайте ми го, моля ви.

— Страхувам се, че засега ще трябва да го задържим и затова ще ви напиша квитанция.

Той я написа и я подаде на Малиновски. Последният излезе, като затръшна вратата.

— Темпераментен младеж! — заяви Таткото.

— Не го притиснахте за сменения номер в Бедхемптън.

— Не, исках само да го сплаша, но не прекалено. Ще му даваме само по един повод за тревоги. А той е разтревожен.

— Старият искаше да ви види, сър.

Главният инспектор Дейви кимна и тръгна към стаята на сър Роналд.

— Е, Татко? Напредваме ли?

— Да, доста риба е вече в мрежата. Предимно дребна, но се приближаваме към едрите. Всичко върви както трябва.

— Добре, Фред — отвърна сър Роналд.

Глава 25

I

Мис Марпъл слезе от влаха на Падингтън и видя едрата фигура на главния инспектор Дейви, който я очакваше на перона.

Той я поздрави, улови я под ръка и я поведе към една кола. Шофьорът отвори вратата, мис Марпъл влезе вътре, Дейви я последва и колата потегли.

— Къде ме водите, инспектор Дейви?

— В хотел Бъртрам.

— Боже мой! Отново в хотел Бъртрам! Защо?

— Официалният отговор е: защото полицията смята, че можете да й помогнете при разпита.

— Звучи познато, но доста зловещо. Обикновено това е прелюдия към арест, нали?

— Няма да ви арестувам, мис Марпъл — усмихна се Таткото. — Вие имате алиби.

Мис Марпъл замълча и след малко каза:

— Разбирам.

Стигнаха до хотел Бъртрам в мълчание. Мис Гориндж вдигна глава, когато влязоха, но главният инспектор Дейви поведе мис Марпъл към асансьора.

— Втория етаж!

Асансьорът се издигна, спря и Таткото я поведе по коридора. Когато отвори вратата на стая 18, мис Марпъл каза:

— Това е стаята, в която бях отседнала.

— Да — съгласи се Таткото.

Мис Марпъл седна в креслото.

— Много удобна стая — забеляза тя с въздишка.

— Сигурно знаят, че е удобна — съгласи се Дейви.

— Изглеждате уморен, инспекторе — неочаквано проговори мис Марпъл.

— Наложи се да пътувам. Между другото, тъкмо се връщам от Ирландия.

— Така ли? От Белингоулън?

— Откъде, по дяволите, знаете за Белингоулън? Извинете…

Мис Марпъл се усмихна, прощавайки му.

— Предполагам, че Майкъл Гормън ви е казал, че е от там.

— Не съвсем — заяви мис Марпъл.

— Тогава — извинете за въпроса — откъде знаете?

— Боже мой! — възкликна мис Марпъл. — Много просто. Случи ми се да подочуя нещичко.

— О, разбирам.

— Не подслушвах. Беше на обществено място. Честно казано, обичам да слушам какво си говорят хората. Всеки го прави. Особено, когато си стар и не излизаш много. Когато хората до теб говорят, ти слушаш.

— Е, да. Това е съвсем естествено — каза Дейви.

— Та на въпроса — продължи мис Марпъл. — Ако хората не си понижават гласовете, явно е, че са готови да бъдат подслушвани. Обаче понякога не съзнават, че не са сами в стаята. И тогава трябва да решиш какво да правиш. Да станеш и да се изкашляш или пък да си стоиш тихо и да се надяваш, че няма да доловят присъствието ти. И в двата случая е доста неловко.

Главният инспектор Дейви погледна часовника си и каза:

— Знаете ли, бих искал да чуя още за това, но отец Пенифадър ще пристигне всеки момент. Трябва да отида да го доведа. Имате ли нещо против?

Мис Марпъл отвърна, че няма. Дейви излезе от стаята.