— Наистина — отвърна отец Пенифадър. — Сигурен съм, че не е. Никога не би ми дошло наум, че тук ще се случи нещо такова.
— Разбира се, то не стана вътре в хотела — заяви мис Гориндж. — Случи се навън, на улицата.
— Значи няма нищо общо с вас — каза отец Пенифадър.
Вероятно това не бяха точно думите, които трябваше да изрече.
— Но все пак е свързано с хотел Бъртрам. Полицията разпитваше хората тук, тъй като нашият портиер беше застрелян.
— Значи имате нов човек. Знаете ли, стори ми се, че има някаква промяна.
— Да, само че не знаем дали ще е за добре. Той не е от типа хора, с които сме свикнали да работим, но разбира се, трябваше веднага да се намери нов човек.
— Спомням си — каза отец Пенифадър, като си представи смътно онова, което бе чел в пресата преди седмица. — Но аз мислех, че е застреляно някакво момиче.
— Дъщерята на лейди Седжуик? Мисля, че я срещнахте тук с настойника й, полковник Лъском. Изглежда е била нападната от някого в мъглата. Предполагам, че са искали да й вземат чантата. Щом стреляли, Гормън, който е бивш военен и не губи самообладание, се втурнал пред нея и го застреляли. Горкият човек!
— Много тъжно, много тъжно! — каза отец Пенифадър, като клатеше глава.
— Всичко става ужасно неприятно — оплака се мис Гориндж. — Полицията е постоянно тук. Трябваше да се очаква, но това не ни харесва, въпреки че главният инспектор Дейви и сержант Уейдъл са много приятни хора. Дрехите им са прилични, стилни, не са с ботуши и шлифери като онези от филмите. Почти като нас.
— Е, да… — измънка отец Пенифадър.
— Наложи ли се да ходите в болница? — попита мис Гориндж.
— Не — отвърна той. — Добри хора, истински добри самаряни ме прибраха от улицата и жената ме излекува. Много съм им благодарен, много. Приятно е да разбереш, че по света все още има добри хора. Не мислите ли така?
Мис Гориндж потвърди, че наистина това е много хубаво.
— След всичко, което чуваме за увеличаването на престъпността — добави тя, — за всички тези млади хора, които обират банки, влакове… — Тя погледна нагоре и продължи: — Главният инспектор Дейви слиза по стълбите. Струва ми се, че иска да говори с вас.
— Не ми е ясно защо — каза отец Пенифадър озадачен. — Той вече беше при мен в Чадминстър. Беше разочарован, че не можах да му кажа нищо полезно.
— Не можахте ли?
— Не можах да си спомня. Произшествието е станало близо до Бедхемптън, а аз не знаех какво съм правил там. Изглежда си помисли, че съм карал кола от гарата до енорията.
— Много е възможно — рече мис Гориндж.
— Направо е невъзможно — заяви отец Пенифадър. — Защо ще карам кола из съвсем непознати места?
Главният инспектор Дейви се приближи до тях и каза:
— Значи пристигнахте, отче Пенифадър. Добре ли се чувствувате?
— О, чувствувам се много добре — отговори отец Пенифадър, — но имам предразположение към главоболие. Казаха ми да не работя много, но все още не мога да си спомня това, което трябва. Лекарите казват, ме може и никога да не успея.
— О, добре — каза главният инспектор Дейви. — Не бива да се отчайвате. — Той отведе Пенифадър настрани от рецепцията. — Искам да направим един експеримент. Нямате нищо против да ми помогнете, нали?
Когато главният инспектор отвори вратата на № 18, мис Марпъл все още седеше в креслото до прозореца.
— Улицата е пълна с хора — забеляза тя. — Много повече от обикновено.
— Това е улицата на Бъркли Скуеър и Шепърд Маркет.
— Нямам предвид само минувачи. Поправят улицата — телефонните кабели, има един спрял тролейбус, няколко частни коли…
— И какви изводи си направихте, ако смея да запитам?
— Не си правя никакви изводи.
Таткото я изгледа и каза:
— Искам да ми помогнете.
— Разбира се. Затова съм тук. Какво искате да направя?
— Искам да направите точно това, което сте направили през нощта на деветнадесети ноември. Била сте заспала, събудила сте се от някакъв неочакван шум. Запалвате лампата, поглеждате навън. Можете ли да повторите това?
— Разбира се.
Тя стана и тръгна към леглото.
— Един момент.
Главният инспектор Дейви отиде до съседната стена и чукна по нея. Мис Марпъл рече: