— Трябва да удряте по-силно. Стените са дебеля.
Дейви удвои силата на ударите.
— Казах на отец Пенифадър да брои до десет — каза той и погледна часовника. — Сега започвайте.
Мис Марпъл докосна електрическата лампа, погледна въображаемия си часовник, стана, отиде до вратата, отвори я и погледна навън. Вдясно от нея отец Пенифадър тъкмо бе излязъл от стаята си и вървеше към стълбите.
Мис Марпъл си пое дъх и се обърна.
— Е? — попита главният инспектор Дейви.
— Човекът, когото видях през онази нощ, не може да е бял отец Пенифадър. Освен ако този не е пасторът.
— Мисля, че казахте…
— Знам. Той приличаше на Пенифадър. Косата, дрехите, всичко. Обаче не вървеше по този начин. Мисля… мисля, че е бил по-млад. Съжалявам, че ви заблудих. Но този, когото видях тогава, не е бил отец Пенифадър. Сигурна съм в това.
— Съвсем сигурна ли сте, мис Марпъл?
— Абсолютно — заяви тя. — Съжалявам, че тогава ви заблудих.
— Донякъде бяхте права. Отец Пенифадър се е върнал в хотела. Никой не го е забелязал, защото се е върнал след полунощ. Качил се е по стълбите, отворил е съседната врата и е влязъл вътре. Какво е видял там или какво се е случило не знаем, защото не иска или не може да ни каже. Ако има някакъв начин да му припомним…?
— Да, онази немска дума — каза мис Марпъл замислено.
— Каква немска дума?
— Ох! Забравила съм я, но…
Някой почука на вратата.
— Мога ли да вляза? — попита отец Пенифадър. — Мина ли добре?
— Много добре — отвърна Таткото. — Току-що казвах на мис Марпъл… Познавате ли я?
— О, да — каза отец Пенифадър малко неуверено.
— Тъкмо казвах на мис Марпъл какъв е бил маршрутът ви. Върнали сте се в хотела, канили сте се по стълбите, отворили сте вратата и…
Мис Марпъл възкликна:
— Спомних си! Немската дума беше „Doppelgenger“8!
Отец Пенифадър също възкликна:
— Но, разбира се! Как можах да забравя? Вие сте съвсем права. След онзи филм, „Стените на Йерихон“, аз се върнах тук, влязох в стаята си и видях… нещо необикновено… Видях себе си в креслото срещу мен. Както казахте, мадам, „Doppelgenger“. Забележително! А после…
Той вдигна очи замислено.
— А после — каза Таткото — те са се уплашили, че ви виждат тогава, когато е трябвало да бъдете в Люцерн и някой ви е ударил по главата!
Глава 26
Отец Пенифадър бе изпратен с такси в Британския музей. Мис Марпъл бе придружена от главния инспектор до хола. Дали щеше да има нещо против да почака тук още десет минути? Мис Марпъл нямаше нищо против. Тя се зарадва на възможността да поседне, да се огледа наоколо и да помисли.
Хотел Бъртрам… Толкова спомени… миналото се смеси с настоящето. Тя си спомни една фраза: „Колкото повече се изменя, толкова повече си остава същото.“ Обърна фразата. Колкото повече си остава същото, толкова повече се променя. И двете са истина, помисли си тя.
Натъжи се — за себе си и за хотел Бъртрам. Чудеше се какво още иска от нея главният инспектор. Той беше човек, чиито планове в крайна сметка жънеха резултат. Днес беше неговият ден.
Животът в хотел Бъртрам си вървеше както винаги. Не, реши мис Марпъл, и все пак не както винаги! Имаше разлика, макар че не можеше точно да се установи къде е тя. Може би някаква вътрешна напрегнатост.
— Готова ли сте? — попита главният инспектор Дейви.
— Къде ще ме водите сега?
— Отиваме да посетим лейди Седжуик.
— Тя тук ли е?
— Да, с дъщеря си.
Мис Марпъл се изправи. Огледа се и измърмори:
— Клетият Бъртрам!…
— Защо клетият Бъртрам?
— Струва ми се, че доста добре разбирате защо.
— Е, ако гледам с вашите очи, може би да.
— Винаги е тъжно, когато трябва да се разруши произведение на изкуството.
— Вие наричате това място произведение на изкуството?
— Разбира се. Вие също.
— Разбирам какво искате да кажете — съгласи се той.
— То е все едно, да имате бъз в лехата. Не остава нищо друго, освен да се изкопае всичко.
— Не разбирам много от градини, но ако смените метафората и кажете, че щом дървото започне да гние, нищо не може да го спаси, тогава съм съгласен с вас.
Качиха се в асансьора и се отправиха към стаята на лейди Седжуик. Главният инспектор почука на вратата, получи разрешение и влезе вътре, последван от мис Марпъл.