Бес Седжуик седеше в едно кресло край прозореца. На коленете й лежеше книга, която тя не четеше.
— Пак ли сте вие, инспекторе?
Погледът й мина от него на мис Марпъл и тя леко се изненада.
— Това е мис Марпъл — каза Дейви. — Мис Марпъл, мис Седжуик.
— Познаваме се — каза лейди Седжуик. — Онзи ден бяхте със Селина Хейзи, нали? Седнете — добави тя, а после се обърна към главния инспектор Дейви. — Има ли нещо ново за мъжа, който стреля в Елвира?
— Не точно това, което наричате „нещо ново“.
— Съмнявам се дали някога ще имате. В такава мъгла излизат разни хора и нападат минаващите жени.
— Донякъде е вярно — заяви Таткото. — Как е дъщеря ви?
— О, Елвира вече е съвсем добре.
— С вас ли е тя?
— Да. Обадих се на настойника й, полковник Лъском. Той остана много доволен, че съм я взела със себе си. — Тя се засмя. — Доброто старо момче. Той винаги е искал да ни събере.
— Може да е бил прав.
— О, не, не е. Но в момента мисля, че това е най-доброто. — Тя погледна през прозореца и заговори с променен глас: — Чух, че сте арестували един мой приятел — Ладислав Малиновски. С какво обвинение?
— Не е арестуван — поправи я главният инспектор Дейви. — Просто ни помага в разследването.
— Изпратих адвоката си да се погрижи за него.
— Много умно — каза Таткото одобрително. — На всеки, който си има работа с полицията, е нужен адвокат. Иначе може да каже нещо погрешно.
— Дори ако е напълно невинен?
— Вероятно в такъв случай е още по-необходимо — отвърна Таткото.
— Вие сте циник. За какво го разпитвахте, ако мога да попитам?
— Искахме да знаем какво точно е правил през нощта, когато бе убит Майкъл Гормън.
Бес Седжуик скочи рязко от креслото си.
— Смятате, че Ладислав е стрелял по Елвира? Та те дори не се познаваха!
— Може да го е направил. Колата му беше наблизо.
— Глупости!
— Много ли ви разтревожи стрелбата, лейди Седжуик?
Тя го изгледа учудено.
— Разбира се, че ще се разтревожа. Дъщеря ми едва се отърва! Какво очаквахте?
— Нямах предвид това. Искам да кажа дали ви разтревожи смъртта на Майкъл Гормън?
— Съжалявам за него. Той беше смел човек.
— Това ли е всичко?
— Какво повече очаквате?
— Познавахте го, нали?
— Разбира се. Той работеше тук.
— Но вие го познавахте малко по-добре, нали?
— Не ви разбирам.
— Хайде, лейди Седжуик. Той ви беше съпруг, нали?
Тя не отговори веднага, въпреки че не изглеждаше нито развълнувана, нито учудена.
— Доста знаете, инспекторе. — Тя въздъхна и се облегна назад. — Не бях го виждала повече от двадесет години. Веднъж погледнах през прозореца и го познах.
— Той също ли ви позна?
— Интересно беше, че се познахме — каза лейди Седжуик. — Били сме заедно около една седмица. После семейството ми ни откри, плати на Мики, а мен отведоха. — Тя въздъхна. — Бях много млада, когато избягах с него. Знаех много малко. Бях просто една глупачка и главата ми беше пълна с романтика. За мен той беше герой заради начина, по който яздеше. Не знаеше какво е страх. Беше хубав и весел. Аз бях тази, която поиска да избяга с него. Струва ми се, че сам той не би и помислил за това. Обаче аз бях дива и лудо влюбена. Но това не продължи дълго — поклати глава тя. — Първите двадесет и четири часа ме отрезвиха. Мики пиеше, беше груб и брутален. Когато роднините ми се появиха и ме отведоха, бях благодарна и не исках никога вече да го видя.
— Те знаеха ли, че сте се венчали?
— Не.
— Не им ли казахте?
— Аз не знаех, че съм омъжена.
— Как така?
— Венчахме се в Белингоулън, но когато ни откриха, Мики каза, че женитбата ни не е действителна, че той и приятелите му са я измислили. По това време ми изглеждаше съвсем възможно да го е направил. Не зная дали искаше да вземе парите, които му дадоха или се боеше, че е нарушил закона, като се е оженил за малолетно момиче, но аз не се усъмних в думите му.
— А по-късно?
Тя беше потънала в размисъл.
— По-късно, когато опознах живота повече, разбрах, че всъщност съм била омъжена за Майкъл Гормън.
— Фактически, при брака ви с лорд Конистън сте осъществили двуженство.