— Може би искате да видите стаите си… да видите дали са хубави и тъй нататък.
— О, сигурна съм, че са хубави!
— Е, ако има нещо, което не ви харесва, ще ги накараме да ги сменят.
На рецепцията мис Гориндж любезно ги поздрави. Номера 28 и 29 на втория етаж, свързани с баня.
— Ще се кача горе да разопаковам багажа — каза мисис Карпентър. — Елвира, може би ще си побъбрите малко с полковник Лъском.
Такт, помисли си полковник Лъском. Може би малко очебийно, но все пак ще се отърват от нея за известно време, въпреки че не знаеше за какво да бъбри с Елвира. Много добре възпитано момиче, но той не бе свикнал с момичета. Жена му беше починала при раждане и детето, момче, бе отгледано от семейството й, докато една от по-големите му сестри бе дошла при него да се грижи за къщата. Синът му се бе оженил и бе в отишъл да живее в Кения и полковникът имаше внуци на единайсет, пет и две и половина години. Когато го посетиха последния път, той ги развличаше с разговори за футбол, космос и електрически влакове и ги люлееше на коленете си. Лесно. Обаче млади момичета?
Той запита Елвира дали иска нещо за пиене. Щеше да й предложи битер лимон, сода или оранжада, но Елвира го удиви.
— Благодаря. Бих взела един джин с вермут.
Полковник Лъском я изгледа недоверчиво. Той предполагаше, че момичетата на… на колко ли беше… (Шестнадесет? Седемнадесет?)… наистина пият джин с вермут. Обаче се успокои, че Елвира знаеше така да се каже, как да си сверява часовника и поръча джин с вермут и сухо шери-бренди.
Той се прокашля и запита:
— Как беше в Италия?
— Много приятно, благодаря.
— А онова място, където беше, графиня… как й беше името? Не беше прекалено сурова, нали?
— Доста строга, но не допусках това да ме тревожи.
Той я погледна, чудейки се дали отговорът й не е малко неясен. С леко разтреперан глас, но по-естествено, той каза:
— Страхувам се, че не се познаваме така добре, както би трябвало. Аз съм твой настойник и кръстник. Знаеш ли, трудно ми е, трудно е за един остаряващ мъж като мен, да знае какво иска едно момиче… поне… искам да кажа, да знае какво е нужно на едно момиче. Училище и после… това, което по мое време наричаха завършване. Обаче сега е по-сериозно. Кариери, а? Работа и така нататък? Някога трябва да си поговорим за тези неща. Има ли нещо, което по-специално искаш да правиш?
— Предполагам, че ще запиша курс за секретарки.
— О, искаш ли да бъдеш секретарка?
— Не съвсем…
— Е… добре тогава…
— Точно с това започнахте — поясни Елвира.
Полковник Лъском имаше странното усещане, че е поставен на мястото си.
— Моите братовчеди Мелфорд. Ще ви хареса ли да живеете с тях? Ако не…
— О, мисля, че да. Много харесвам Нанси. А братовчедката Милдред е много симпатична.
— Тогава всичко е наред.
— Напълно. Поне на първо време.
Лъском не знаеше какво да отговори на това. Докато мислеше какво друго да каже, Елвира заговори. Думите й бяха прости и директни.
— Имам ли пари?
Той отново се позабави, като я изучаваше замислено. После отговори:
— Да. Имаш твърде много пари. Ще имаш, така да се каже, когато навършиш двадесет и една година.
— При кого са сега?
Той се усмихна.
— Те с под попечителство. Всяка година се изтегля от влога за заплащане на издръжката и образованието ти.
— И вие сте попечителят?
— Един от тях. Трима сме.
— Какво ще стане, ако умра?
— Хайде, хайде, Елвира! Няма да умреш. Що за глупост!
— Надявам се, но човек никога не знае, нали? Миналата седмица един самолет се разби и всички загинаха.
— Е, на теб това няма да се случи — каза кротко Лъском.
— Човек не може да знае — заяви Елвира. — Просто се чудя, кой ще вземе парите ми, ако умра.
— Нямам и най-малката представа — каза полковникът нервно. — Защо питаш?
— Интересно ще бъде — изрече Елвира замислено. — Питам се дали си заслужава да ме убият.
— Наистина, Елвира! Това е съвсем безсмислен разговор. Не мога да разбера защо се замисляш за такива неща.
— О, просто мисля. Искам да зная точно как стоят нещата.
— Не мислиш за мафията или нещо подобно?
— О, не. Това би било глупаво. Кой ще поеме парите в случай, че се омъжа?