Тя никога не се бе смятала за пораженка и трябваше да спре да мисли като такава. Само че вече бяха изминали десет минути…
Джорджи се преструваше, че не забелязва любопитните погледи, но започваше да се поти. Да бъде сама в „Айви”, беше равносилно на публично самоубийство. Замисли се дали да не извади мобилния си телефон, но не искаше всички да си помислят, че се налага да издирва придружителя си.
В другия край на двора обядваше компания от кльощави, измъчено стилни млади наследници с красиви празни лица. Компанията им включваше безинтересните дъщери на залязваща рок звезда, на студиен магнат и на международен производител на безалкохолни напитки. Те бяха известни с това, че са известни – въплъщение на всичко модно и недостижимо за обикновените жени, които въздишаха завистливо над снимките им. Никое от тези момичета не искаше да признае, че живее от парите на татенцето, затова се бяха обявили за „дизайнерки на чанти”. Но истинската им работа беше да позират пред фотографите. Водачката им, наследницата на безалкохолните напитки, се надигна от масата и подобно на лъскаво ферари, се понесе към Джорджи.
— Здравейте, аз съм Мадисън Мерил. Не се познаваме. – Зае поза на модел, за да я уловят телеобективите на папараците от другата страна на улицата, давайки им възможност да огледат добре изисканата трапецовидна рокля на „Стела Маккартни”. – Направо се влюбих във вас, докато гледах „Лято в града”. Не разбирам защо филмът не се превърна в хит. Обожавам романтичните комедии. – Малка бръчица проряза идеалното й чело и тя побърза да добави: – Искам да кажа, че харесвам и сериозни филми, като тези на Скорсезе и така нататък.
— Разбирам – кимна Джорджи и я удостои с дежурната си закачлива усмивка, представяйки си как папараците трескаво щракат с фотоапаратите и камерите, възбудени от неочаквания си шанс: страхотни снимки на невероятно фотогеничната Мадисън Мерил в компанията на измършавялата Джорджи Йорк, вехнеща сама на маса за двама.
— „Скип и Скутър” също беше супер. – Мадисън отстъпи няколко крачки назад, така че чадърът на масата да не засенчва лицето й. – Когато бях на девет, това бе любимият ми сериал.
На девойката дори не й достигаше ум да се държи тактично. Трябваше да поработи доста върху маниерите си, ако искаше да се издигне в Лос Анджелис.
Мадисън посочи към празния стол.
— Трябва да се върна при приятелките си. Искате ли да се присъедините към нас, ако нямате компания за обяд?
Все пак успя да преобразува констатацията във въпрос.
Джорджи нервно подръпна една от кехлибарените си обици.
— О, не, не съм сама. Просто са го задържали на поредната среща. Обещах, че ще го почакам. Мъже, какво да ги правиш!
— Такива са си – съгласи се охотно Мадисън, махна на фотографите и се върна на масата си.
На Джорджи й се струваше, че мигаща неонова рекламна стрелка сочи към празния стол срещу нейния. Хиляди мъже по целия свят – дори милиони – биха дали мило и драго, за да обядват със Скутър Браун, но на нея й скимна да избере за компаньон ненадеждния си бивш най-добър приятел.
Сервитьорът, обслужващ масата й, за трети път изникна пред нея.
— Не желаете ли вече да поръчате, госпожице Йорк?
Добре се беше насадила. Не можеше да остане. Не можеше и да си тръгне.
— Още един студен чай, моля.
Сервитьорът изчезна. Джорджи вдигна ръка и погледна многозначително часовника си. Не можеше да отлага повече. Налагаше се да се престори, че са й позвънили. Ще изиграе сценка – приятелят й съобщаваше, че е претърпял катастрофа. Първо ще добие разстроен вид, сетне ще се зарадва, че никой не е пострадал, и накрая ще прояви пълно разбиране.
Внимание! Тайнственият обожател на Джорджи не се яви на срещата.
Вече си представяше снимката, на която седи сама край маса за двама. Как бе възможно толкова простичък план да се провали толкова скоростно? Май трябваше да започне да се движи с ескорт като всички други знаменитости, но идеята да бъде постоянно заобиколена от платени компаньони винаги й е била противна.
Тъкмо посегна към мобилния телефон, когато долови някаква промяна в атмосферата, като че ли невидим електрически заряд внезапно проблесна през двора на ресторанта. Вдигна глава и кръвта във вените й се смрази. Брамуел Шепърд току-що бе влязъл.
Всички глави се завъртяха от Брам към нея и обратно, сякаш следяха тенис мач. Той беше облечен като безцелно шляещ се втори син на европейски монарх в изгнание: марков блейзър – вероятно „Гучи” – скъпи джинси, подчертаващи всичките му сто осемдесет и осем сантиметра, избеляла черна тениска, намекваща, че не му пука как изглежда. Двама мъже модели го изпиваха завистливо с погледи. Мадисън Мерил се надигна от стола, явно с намерението да го пресрещне, но Брам крачеше право към Джорджи.