— Доста неприятно положение за начинаещ продуцент.
Брам повече не можеше да се сдържа. Заснова нервно из кухнята, докато разказваше останалото на Пол: за пътуването му до Мексико, за лъжата за Джейд и накрая за отвратителната гадост, която днес й поднесе. Изля всичко на един дъх, като премълча единствено за бебето не защото се опитваше да се защити – за това не можеше да става и дума – но защото желанието на Джорджи да има дете бе нейна съкровена тайна.
— И така, да обобщим – изрече Пол със заплашителна нотка в гласа. – Излъгал си дъщеря ми, че ролята ще бъде предложена на Джейд. А след това си се опитал да я манипулираш, преструвайки се на влюбен в нея. Съвсем естествено, тя те е изхвърлила и ти, като по някакво чудо, си осъзнал, че наистина я обичаш. И сега си се довлякъл тук и искаш от мен да ти помогна да я убедиш в това.
Брам се свлече върху високата табуретка до барплота.
— Здравата съм загазил.
— Напълно съм съгласен.
— Знаеш ли къде е тя?
— Да, но няма да ти кажа.
Той и не очакваше подобно благоволение от Пол.
— Може ли поне да й кажеш… Мамка му, кажи й, че съжалявам. Кажи й… Помоли я да поговори с мен.
— Няма да я моля за нищо. Ти си виновен за тази бъркотия, сега сам се оправяй.
Но как да я оправи? Това не беше недоразумение, което може да се заглади с рози, манго или диамантена гривна. Не беше обикновена кавга между влюбени и никакви извинения нямаше да помогнат. Ако искаше да си върне любимата жена, Брам трябваше да направи нещо много по-убедително, но той нямаше никаква представа какво точно.
Когато Брам си тръгна, Джорджи слезе по стълбите. Не можеше да остане в Малибу в очакване Брам да строши вратата, затова бе дошла при баща си.
— Чух всяка дума. – Гласът й прозвуча странно дори в собствените й уши. Толкова студен, толкова отчужден.
— Съжалявам, котенце.
Баща й не я бе наричал така от детството й. Прегърна я, а тя зарови лице на гърдите му. Но яростта й гореше с толкова силен пламък, че Джорджи се изплаши да не изгори баща си и се отдръпна.
— Мисля, че Брам може би казва истината – промърмори баща й.
— Не. „Къща на дървото” е всичко за него, а заради мен се е озовал в трудно и компрометиращо положение. Би направил всичко, за да подпиша договора.
— До неотдавна ти искаше точно това.
— Вече не.
Баща й изглеждаше толкова разтревожен, че Джорджи стисна ръката му – само за миг, колкото да го успокои, без да изгори кожата му.
— Обичам те – увери го тя. – Сега ще отида да си легна. – Временно потуши гнева си. – Иди при Лора. Зная, че искаш да я видиш.
Той се беше обадил на Джорджи в Мексико, за да й каже, че се е влюбил в бившата й агентка. Джорджи остана смаяна от новината, но сетне си припомни всички жени, с които се бе срещал през годините, но така и не се бе влюбил в никоя от тях.
— Свикна ли с мисълта, че с Лора сме заедно? – попита Пол.
— Аз – да, но тя дали свикна?
— Минаха само четири дни, откакто й признах чувствата си. Напредвам бавно и се надявам на успех.
— Радвам се за теб. Радвам се и за Лора.
Джорджи изчака баща й да излезе, преди да се обади на Мел Дъфи. Чакалите бяха създания на нощта и Мел вдигна при първото позвъняване.
— Дъфи.
Гласът му беше сънен, но Джорджи бързо го разсъни.
— Мел, Джорджи Йорк се обажда. Имам история за теб.
— Джорджи?
— Голяма история. За Брам и мен. Ако те интересува, ще се срещнем след час в Санта Моника. Пред входа на гробището „Удланд” откъм Четиринайсета улица.
— Господи, Джорджи, не ми го причинявай! Аз съм в Италия! В Позитано. Диди дава жесток купон на яхтата си. – Задави се с хрипливата кашлица на заклет пушач. – Ще долетя колкото може по-скоро. Исусе, тук дори още няма осем вечерта, затова пък има поредната проклета стачка. Дай ми малко време да се върна в Ел Ей и ми обещай, че няма да говориш с никого, докато не дойда.
Джорджи можеше да се обади на всеки журналист от сериозната преса, но искаше да подхвърли сочната мръвка на чакала. Искаше да разкаже историята на Мел, който беше достатъчно лаком, за да я оглозга до кокал, да изсмуче и последната капка кръв.
— Добре. В понеделник вечерта, в полунощ. Ако не си там, няма да те чакам.
Тя затвори. Сърцето й бясно препускаше, яростта й кипеше. Брам й бе отнел това, което най-много искаше. Сега тя щеше да направи същото с него. Съжаляваше единствено, че трябва да чака четирийсет и осем часа, за да си отмъсти.
Брам не можеше да спи, не можеше да се храни. Съвсем сериозно замисляше да убие Чаз, ако тя не престанеше да се суети около него като квачка. На трийсет и три се бе сдобил с двайсетгодишна майка и това никак не му харесваше. Но напоследък не харесваше нищо и никого, особено себе си. В същото време го бе завладяла непоколебима решителност.