— Трев ми каза, че Брам от години не припарва до наркотици.
— Трев е много доверчив – изсумтя Джорджи, докато отвинтваше капачката на бутилката си. – Повече никакви разговори за Брам, става ли? Няма да му позволя да ми съсипе утрото.
Той вече съсипа каквото можа, додаде тя мрачно наум.
Следващите три километра приятелките вървяха по пътеката, извиваща се между високи чинари, дъбове и лаврови дървета. Джорджи се наслаждаваше на усамотението. Стигнаха до един плитък поток. Саша се наведе, за да изпъне крака.
— Имам по-добра идея. Хайде следващия уикенд всички да отскочим до Лас Вегас.
Ейприл коленичи до водата.
— Този град не ми се отразява добре. Пък и двамата с Джак вече имаме други планове.
— Голи планове – изсумтя Саша.
Ейприл се ухили, Джорджи разтегна устни в усмивка, но в душата си усети познатата болка от предателството. Някога тя беше също толкова непоколебимо уверена в любовта на Ланс, както Ейприл в тази на Джак Пейтриът. После Ланс срещна Джейд Джентри и всичко се промени.
Ланс и Джейд снимаха филм в Еквадор. Ланс играеше смел воин на успеха, а Джейд – скучна, отдадена на професията си археоложка – истинско предизвикателство, имайки предвид екзотичната й красота. В началото на снимките Ланс се оплакваше по телефона от партньорката си, мърмореше колко била погълната от благотворителната си дейност, колко рядко се забавлявала с останалите от екипа. Толкова дълго висяла на телефона, обсъждайки социалните си проекти, че дори невинаги успявала да научи репликите си.
Но постепенно тези коментари спряха, а Джорджи дори не го бе забелязала.
— Пътуване до Лас Вегас звучи добре – обърна се тя към Саша. – Аз съм „за”. – Представи си снимки на Джорджи Йорк и блестящата й приятелка как лудуват в Града на порока. Ако след пътуването последва поредица от срещи с различни мъже, както го беше замислила, може би историите за „нестихващите сърдечни терзания на Джорджи” най-сетне ще отстъпят място на „дивите нощи на Джорджи”.
Саша си затананика мелодията от „Момичетата искат да се забавляват”. Джорджи се застави да изтанцува няколко стъпки. Идеята беше добра. Всъщност беше направо страхотна. Точно от това се нуждаеше.
— Как така ще се връщаш в Чикаго? – прошепна Джорджи в телефона шест дни по-късно. Седеше на маса в ресторант „Льо Сирк” в „Беладжио”*, където Саша трябваше да се срещне с нея за уикенда им в Лас Вегас.
[* Един от най-големите хотели и най-луксозното казино в света. – Б.пр.]
Саша звучеше задъхано, забравила за обичайния си саркастичен тон.
— Оставих ти три съобщения. Защо не ми отговори?
Защото Джорджи случайно бе забравила мобилния си телефон в куфара и го бе извадила едва на път към ресторанта.
— В склада е избухнал пожар – продължи Саша. – Веднага трябва да се върна.
— Всичко наред ли е?
— Да, но имало големи щети. Джорджи, зная, че пътуването до Вегас беше моя идея. Никога нямаше да те подведа така, ако…
— Не ставай глупава. Няма да пропадна без теб. – Саша умееше да се държи изумително хладнокръвно в кризисни ситуации, но не беше толкова корава, колкото искаше да изглежда. – Грижи се за себе си и ми се обади, когато научиш нещо повече. Обещай ми.
— Непременно.
Джорджи затвори телефона и огледа великолепно обзаведената ресторантска зала с копринена тента вместо покрив и чудесен изглед към езерото Беладжио. Неколцина от обядващите я оглеждаха с нескрито любопитство и тя осъзна, че отново седеше сама на маса за двама. Остави банкнота от сто долара до чашата с вода и се измъкна от казиното през осеяното със звезди фоайе на ресторанта. Сведе очи, докато минаваше покрай игралните автомати.
— Мога да се закълна, че ме преследваш.
Джорджи се извърна и видя Брамуел Шепърд, изправен пред входа на „Сирко”, ресторант двойник на този, от който тя току-що бе излязла. Както винаги, беше неотразим, облечен в джинси и риза на фини райета с бели френски ръкавели – смесица от небрежност и елегантност, която би трябвало да изглежда ужасна, но не беше. Яркото осветление на казиното превръщаше лавандуловите му очи в сребристосиви. Приличаше на едно от седемте чудеса на света, може би малко поизгубило блясъка си от прекалено многото киселинни дъждове.
— Това не ми прилича на случайност – хладно процеди Джорджи.
— Всъщност е.
— Да бе, сигурно. – Тя побърза да го отмине, докато някой не ги е забелязал, но Брам я настигна.
— Имах представление.
— Не ме интересува. Махай се.
— Корпоративна среща. Платиха ми двайсет и пет хиляди долара, за да прекарам два часа на фирмен коктейл, бъбрейки дружески с гостите.