Выбрать главу

Следващият кадър показа края на церемонията. Близък план на ковчега в земята. Шепа пръст трополяща върху полирания капак, последвана от три кичести сини хортензии.

Кадър със Скип и свещеника – свещеник, който нямаше право да е такъв.

— Моите съболезнования, синко – пророни духовникът и потупа Скип по гърба.

Едър план: Скип и двете ридаещи деца, останали сами край гроба. Скип се свлича на колене и стиска очи от непосилната болка.

— Благодаря на Бог – промълви той, – благодаря на Бог, че ви имам.

Момчето се отдръпна и върху лицето му се появи злорада, почти отмъстителна усмивка.

— Само че ни нямаш.

Момичето сложи ръце на кръста.

— Ние сме плод на твоето въображение, забрави ли?

— Ние сме децата, които би могъл да имаш, ако не беше такъв самовлюбен глупак – додаде презрително момчето.

Като с магическа пръчка децата изчезнаха и мъжът остана сам край гроба. Страдащ. Изтерзан. Вдигна една от хортензиите, обсипали гроба и я поднесе към устните си.

— Обичам те. С цялото си сърце. Винаги ще те обичам, Джорджи.

Екранът потъмня.

Джорджи остана да седи потресена, неспособна да помръдне, сетне се изстреля от леглото и затрополи по коридора. От всички… Хукна надолу по стълбите, прекоси на бегом терасата и продължи тичешком до къщата за гости. През френските прозорци го видя да седи зад бюрото, вперил невиждащо очи пред себе си. Втурна се вътре, а Брам скочи на крака.

Любовно послание? – извика младата жена.

Той кимна отсечено, с пребледняло лице.

Тя опря ръце на кръста.

— Ти си ме убил!

Брам преглътна мъчително.

— Ти… ъ… не смяташе, че ще убия себе си, нали?

— И баща ми! Собственият ми баща ме погреба!

— Той е добър актьор. И… изненадващо свестен тъст.

Джорджи скръцна със зъби.

— Забелязах две познати лица сред опечалените. Чаз и Лора?

— Двете, изглежда… – той преглътна отново – се забавляваха на церемонията.

Джорджи вдигна възмутено ръце.

— Не мога да повярвам, че си убил Скутър.

— Нямах много време да работя над сценария. Не ми хрумна нищо по-добро, особено след като трябваше да снимам набързо и тайно.

— Естествено!

— Записът трябваше да бъде готов вчера, но твоята фалшива малка дъщеря с ангелско лице се оказа истинска примадона, дяволски трън в задника и не ми се мисли как ще работя с нея. В „Къща на дървото” тя ще изпълнява ролята на детето, насилвано сексуално от баща си.

— Но играе удивително добре – изрече Джорджи провлачено, скръствайки ръце пред гърдите. – Очите ми се насълзиха от изпълнението й.

— Ако някога имаме дете, което се държи така…

— … ще е по вина на баща му.

Думите й го накараха да занемее от изумление, но Джорджи искаше да го поизмъчи още малко, при все че в душата й клокочеха малки балончета на щастие.

— Кълна се в Бога, Брам, това беше най-глупавият, сълзливосантиментален кинематографичен боклук…

— Знаех си, че ще ти хареса. – Изглежда, не знаеше къде да дене ръцете си. – Хареса ти, нали? Това бе единственият начин, който можах да измисля, за да ти покажа, че осъзнавам колко жестоко те нараних онзи ден на плажа. Разбираш го, нали?

— Странно, но да.

Лицето му се сгърчи.

— Трябва да ми помогнеш, Джорджи. Досега никого не съм обичал.

— Дори и себе си – добави тихо тя.

— Нямаше много за обичане. Докато ти не ме обикна. – Пъхна ръка в джоба. – Не искам отново да те нараня. Никога. Но вече го сторих. Пожертвах това, което ти желаеше най-много. – Лицето му отново се изкриви. – Наистина няма да изиграеш Хелън, Джорджи. Договорът с актрисата вече е подписан. Ролята означаваше много за теб – зная го – и заради мен не я получи, но не можах да измисля нищо друго. Нямаше друг начин да ти докажа, че се нуждая от теб самата, а не от актрисата Джорджи Йорк.

— Разбрах го. – Тя се замисли за болката, която хората причиняват на себе си и на другите заради любовта. Беше дошло време да му признае, че тя самата го бе разбрала наскоро. – Радвам се.

— Не те разбирам. Не мога да ти осигуря ролята, скъпа, няма как да изгладя вината си.

— Няма какво да изглаждаш. – За пръв път го изрече на глас. – Аз съм режисьор, Брам. Автор на документални филми. Това искам да правя в живота си.

— За какво говориш? Ти си актриса и обичаш да играеш.

— Обичах да играя Ани. Обичах да играя Скутър. Нуждаех се от похвалите и аплодисментите, но те вече не са ми потребни. Пораснах и искам да разказвам други истории на публиката.

— Всичко това е прекрасно, но… записът на пробата ти? Невероятната ти игра?

— Нито една дума не идваше от сърцето ми. Беше чиста техника. – Тя внимателно подбираше думите си, подреждайки ги като пъзел, докато говореше, за да обрисува точно това, което мисли. – Подготовката за прослушването би трябвало да бъде най-вълнуващата работа, която съм вършила, но се оказа пълна скука. Ненавиждах Хелън, мразех тъмната дупка, в която ме теглеше. Исках единствено да грабна камерата и да избягам.