— Според мен не е точно представление.
— За мен е.
— Кой както го разбира. – Тя познаваше десетина бивши знаменитости, които се прехранваха по този начин, но никой от тях не го признаваше.
Младата жена ускори крачка, но беше твърде късно. Двамата вече бяха привлекли вниманието на околните. И нищо чудно, след като обядът им през миналата седмица беше широко отразен из всички таблоиди. Джорджи искаше позитивни истории, които можеше да контролира, но в Брам Шепърд нямаше нищо позитивно или контролируемо.
Минаха покрай кръглия бар, където някаква рок група издевателстваше над едно парче от кавърите на „Никълбек”. Вече беше невъзможно да си тръгне, затова Джорджи си лепна дежурната усмивка. Беше крайно време да му даде да разбере, че вече отдавна не беше някогашното наивно и доверчиво момиче.
— Нека отгатна – поде тя, докато се провираха между игралните автомати. – Запътил си се към спалнята на третата съпруга на застаряващ корпоративен магнат. Тя ти плаща за допълнителните услуги.
— Искаш ли да дойдеш с мен? Представи си колко мангизи ще изкиха, за да бъде с двама ни.
— Благодаря ти, че мислиш за мен, но за разлика от теб, аз все още съм неприлично богата и още не съм паднала толкова ниско, че да се продавам.
— Кого заблуждаваш? Гледах те в „Красиви хора”. Продала си се, за да играеш в онзи боклук.
Джорджи се бе опитала да убеди баща си, че участието й във филма е голяма грешка, но той не пожела да я чуе. Провалът започваше да се лепи по нея като евтин парфюм.
— Би трябвало да съдиш онзи, който е подбирал гардероба ти за този филм. – Брам смигна на хубавичка азиатка, крупие на една от масите на блекджек. – По-добре да бяха подчертали краката ти, а не бюста.
— Щом си започнал да изброяваш недостатъците ми, не забравяй да споменеш изпъкналите ми очи, голямата уста и…
— Очите ти не са изпъкнали, а голямата уста не е навредила на Джулия Робъртс.
Но Джорджи не беше Джулия Робъртс.
Погледът му се плъзна по нея. Тя беше висока, но въпреки това Брам се извисяваше с половин глава над нея.
— Между другото, тази вечер изглеждаш много добре. Почти не се забелязва колко си измършавяла. Сигурно Ейприл продължава да е твоят стилист.
— Да.
Макар че Джорджи сама бе избрала тази права рокля с V-образно деколте, с десен на черно-бели капки, причудливо напръскани в стил „Джаксън Полък”. Дрехата се спускаше свободно от раменете, а черният колан, отпуснат ниско под талията, й придаваше екстравагантното излъчване на еманципираните момичета от двайсетте.
Подстриганата на дълги остри кичури коса обрамчваше лицето й, а върху китките й проблясваха широки гривни.
Брам хвърли преценяващ поглед на дългокраката блондинка, която открито го зяпаше.
— И така, я ми кажи… още ли продължаваш с лова на съпруг, или най-после си намерила някой глупак, съгласен да се ожени за теб?
— Имам десетки кандидати. За щастие, навреме се осъзнах. Удивително е какво може да се постигне с малко шокова терапия. Препоръчвам ти и ти да пробваш.
Той я потупа между лопатките.
— Ето какво ще ти кажа, Скут. Удивявам се с каква лекота продължаваш да попадаш в неловки ситуации. Отдавна не се бях забавлявал толкова, както когато станах неволен свидетел на малката сценка между теб и Тревър.
— Което само потвърждава колко тъжен и безсъдържателен е животът ти.
Бяха стигнали до оживеното фоайе. Пищният таван със стъклени цветя, дело на Дейл Чихули, не хармонираше с останалия декор, но при все това беше прекрасен. При появата им тълпата развълнувано зажужа. Хората се спираха, за да ги зяпат. Джорджи разтегна устни в най-широката си усмивка. Някаква жена вдигна мобилния си и ги снима. Страхотно. Направо страхотно.
— Да се махаме от тук.
Брам я улови за ръката и я повлече през тълпата. Докато се опомни, двамата се озоваха в асансьора, ухаещ на „Тубероза” на Джо Малоун. Той плъзна електронната карта в процепа върху панела и натисна бутона за етажа. Отраженията им ги заобикаляха от огледалата по стените на кабината – Скип и Скутър, вече пораснали. За частица от секундата младата жена се запита кой гледа близнаците, докато мама и татко се забавляват тази нощ в града.
Асансьорът пое нагоре. Джорджи се пресегна над рамото му и натисна бутона за трийсетия етаж.
— Още няма единайсет – отбеляза той. – Защо да не се позабавляваме?
— Супер. Ще отида да си взема тейзъра*.
[* Електрошоково оръжие без смъртоносно въздействие. – Б.пр.]
— Остроумна както винаги. Ти си една блестяща опаковка, Джорджи, в която няма подарък. Обзалагам се, че нито веднъж не си позволила на Ланс Загубеняка да те види гола.