От мястото, където бе застанал, се разкриваше отлична гледка към разиграващата се сцена. Неколцина от папараците държаха фотоапаратите и камерите високо вдигнати над главите си; други навираха обективите в лицето й. Тя бе привикнала от детството да си има работа с репортерите, но нищо не я бе подготвило за кошмара от изтеклата година. Жалко, че в реалния живот нямаше герои, готови да я спасят.
Брам беше прекарал осем нещастни години, спасявайки Джорджи от деликатни и опасни ситуации, но ролята на галантния Скип Скофийлд, предания рицар на дръзката и непокорна Скутър Браун, отдавна бе изиграна. Този път щеше да се наложи Скутър Браун сама да си спасява задника… или, по-вероятно, щеше да предостави тази мисия на татенцето.
Папараците още не го бяха забелязали. Напоследък той не беше в обсега на обективите им. Съвсем друго би било, ако успееха да го щракнат в общ кадър с Джорджи. „Скип и Скутър” беше един от най-успешните ситкоми в историята на телевизията. Сериалът се излъчваше осем години, изминаха още осем, откакто го спряха, но публиката не го беше забравила, особено когато ставаше дума за всеобщата любимка на Америка Скутър Браун, която в реалния живот се играеше от Джорджи Йорк.
Един порядъчен човек може би щеше да се изпълни със съчувствие заради настоящото й затруднение, ала той беше герой само на екрана. Докато я гледаше, устните му се извиха в насмешлива усмивка. Къде се дяна напоследък дръзкото ти и храбро поведение, Скутър?
Ситуацията внезапно се влоши, приемайки още по-грозен обрат. Двама от папараците се вкопчиха в яростна схватка и единият от тях блъсна силно Джорджи. Младата жена изгуби равновесие и започна да пада, а когато вдигна глава в последен отчаян опит да се задържи на крака, зърна Брамуел. През всеобщата лудост, обезумялото блъскане, викове и хаос тя го видя да стои на по-малко от десетина метра от нея. За миг върху лицето й се мярна потрес, ала не заради падането – по някакво чудо Джорджи успя да запази равновесие – а задето тъкмо Брамуел бе свидетел на унижението й. Погледите им се преплетоха, обективите на фотоапаратите приближиха, а молбата за помощ, струяща от очите й, като че ли върна миналото и тя отново заприлича на объркано и уплашено хлапе. Той стоеше неподвижно и се взираше в яркозелените й очи, все още изпълнени с надеждата, че чудото може да се случи. Сетне погледът й потъмня и Брам улови точния момент, в който Джорджи осъзна, че той няма да й помогне – че си беше останал все същият егоистичен негодник.
Какво, по дяволите, бе очаквала? Нима някога бе имала основание да разчита на него за каквото и да било? Лицето й на смешно малко момиченце се изкриви презрително и тя побърза да се извърне, опитвайки се отново да си пробие път сред тълпата от репортери и да избяга от безмилостно щракащите фотоапарати.
Той твърде късно осъзна, че изпуска златна възможност, и заслиза по стъпалата, но беше чакал прекалено дълго. Юмрукът на Джорджи вече бе улучил нечия челюст. Не беше достатъчно силен, но постигна целта си и неколцина от папараците се отдръпнаха, образувайки клин, така че тя успя да се добере до колата си. Метна се вътре и миг по-късно тойотата приус се отдели от бордюра и се вля в следобедния петъчен лосанджелиски поток от автомобили. Папараците хукнаха към неправилно паркираните си сувове и потеглиха след нея.
Ако момчето, паркиращо колите на клиентите на ресторанта, не бе избрало точно този момент да докара аудито му, Брам навярно щеше да забрави за цялата случка, но когато се плъзна зад волана, любопитството му надделя. Къде отиваше да ближе раните си принцесата на таблоидите, като вече нямаше място, на което да се скрие?
След досадния обяд разполагаше с предостатъчно време, затова той реши да се присъедини към кавалкадата. Беше изгубил от поглед колата на Джорджи, но съдейки по лавирането на колите на папараците из трафика, разбра, че тя кара напосоки. Накрая тойотата сви към булевард „Сънсет”. Брам включи радиото, после го загаси и се замисли над ситуацията. В главата му започна да се оформя интригуващ сценарий.
Накрая процесията се озова на „Пасифик Коуст Хайуей”*, насочи се на север и умът му тутакси прищрака – Брам знаеше накъде се бе отправила Джорджи. Потри с палец горната част на волана.
[* Калифорнийски щатски път 1, известен още като Магистрала към рая или Американския път на мечтите. – Б.пр.]
Иди после разправяй, че животът не е бъкан от интересни съвпадения…
Джорджи съжаляваше, че не може да съдере кожата си и да я хвърли на чакалите. Вече не искаше да бъде Джорджи Йорк. Искаше да бъде личност с достойнство и самоуважение.