— Няма да участвам в никакво продължение на сериала – отсече тя. – Осем години се опитвам да изляза от сянката на Скутър и нямам никакво намерение да се връщам обратно.
— Ако действително си искала да излезеш от сянката на Скутър, не биваше да се снимаш във всички онези сълзливи романтични комедии.
— Няма нищо лошо в романтичните комедии.
— Но не и в глупавите и бездарни романтични комедии. Онези филми далеч не бяха „Хубава жена” или „Джери Магуайър”, бейби.
— Ненавиждам „Хубава жена”.
— За разлика от публиката. От друга страна, публиката ненавижда „Красиви хора” и „Лято в града”. И нищо добро не съм чул за последния ти филм, чиито снимки наскоро приключиха.
— Твоята кариера е пълен провал, не моята. – Чисто формално това беше вярно, тъй като „Лесни неща” нямаше да излезе по екраните преди следващата зима. – Няма да ти позволя да ме повлечеш със себе си.
Телефонът върху бюрото му иззвъня. Преди да вдигне, Брам провери кой се обажда.
— Да?… Добре… – Той затвори и стана от стола, като взе чашата с питието си. – Беше Чаз. Оправи си грима. Време е да се поперчим пред пресата.
— И откога ти пука за пресата? Доколкото си спомням, някога се перчеше само пред евтини уличници.
— Откакто станах уважаван женен мъж. Ще се срещнем след петнайсет минути на входа. И не забравяй да си сложиш онова червило, което не се размазва.
— О, няма да забравя. – Джорджи стана от дивана и го подмина величествено. – Господи, и като си спомня всичките онези приказки, че държиш всички козове. Какъв удивителен пример за самозалъгване. – И като му махна безгрижно, тя се отправи към къщата.
Джорджи се преоблече в светлозелена памучна рокля с изрязана бродерия на „Марк Джейкъбс”. Освежи грима си и тъкмо прокарваше пръсти през правата си коса, когато долови апетитното ухание на прясно опечени курабийки, идващо от долния етаж. Червата й изкуркаха. Не помнеше кога за последен път бе изпитвала такъв глад. Брам я чакаше в коридора, до него стоеше Чаз, която го гледаше така, сякаш луната и звездите изгряваха по негова заповед.
Джорджи приближи до него и той я прегърна през раменете.
— Чаз, ще се погрижиш ли Джорджи да получи всичко, което й е нужно?
— Каквото пожелаеш, Джорджи. Само ми кажи – откликна Чаз с престорена дружелюбност, която можеше да заблуди Брам, но не и Джорджи.
— Благодаря. Всъщност през целия ден нищо не съм хапнала и не бих възразила, ако…
— По-късно, скъпа. Сега имаме работа за вършене. – Брам я целуна по челото и взе двата подноса с курабийки, поръсени с пудра захар. – Чаз ги изпече за нашите приятели от пресата. – Подаде единия поднос на Джорджи, а другия взе със себе си. – Ще ги раздадем и после ще им позволим да ни снимат заедно.
Репортерите обожаваха безплатните угощения. Идеята беше чудесна. Джорджи съжаляваше, че сама не се беше досетила. Той отвори вратата пред нея.
— Наех още охранители, докато поставят новите порти. Уверен съм, че нямаш нищо против да платиш своята част от сметката.
— И колко голяма е тази част?
— Цялата сметка. Напълно справедливо, след като аз осигурявам покрива над главата ти, нали?
— Ако под този покрив се предлагаше и храна…
— Не можеш ли да мислиш за нещо друго, освен за храна?
— Не и в момента. – Тя грабна една от курабийките от подноса в ръцете си и отхапа солидно парче. Беше още топло и… фантастично на вкус.
— Нямаме време за това. – Той грабна от ръката й остатъка от курабийката и го погълна. – Дяволски вкусно. С всеки изминал ден Чаз става все по-добра в готвенето.
Джорджи изгледа със съжаление как курабийката изчезна в устата му. Цяла година хората около нея се опитваха да я придумат да се храни по-добре, а сега, когато най-после имаше апетит, буквално й отнеха залъка от устата. От това още повече огладня.
— Сега няма как да оценя готварските й умения – промърмори Джорджи.
Отпред вече се виждаше краят на алеята и застаналите на стража дебеловрати охранители. Десетки папараци и неколцина представители на сериозната преса се бяха скупчили в шумна глутница насред улицата. Джорджи им се усмихна ослепително. Брам улови свободната й ръка, пръстите им се сплетоха и те понесоха напред подносите. Папараците незабавно започнаха да ги „разстрелват” – особено отвратителен жаргон, който обаче много точно характеризираше агресивното поведение на светските репортери.
— Ако се държите прилично, момчета, ще се съгласим да ви позираме за няколко снимки – извика Брам. – Но ако някой се приближи прекалено близо до Джорджи, веднага ще се приберем вътре. Не се шегувам. Никой да не я приближава.