— Какво не им е наред?
— Грозни са. По-добре носи контактни лещи или нещо подобно.
— Контактните лещи са прекалено голямо главоболие.
— Имаш хубави очи. Би трябвало да ги показваш. Поне си купи прилични рамки. – Очите му бяха яркосини, обрамчени с гъсти мигли, единственото привлекателно нещо у него.
Арън се намръщи и страните му се издуха още повече.
— Не мисля, че персона с дупки на веждите има право да критикува когото и да било.
Чаз харесваше пиърсинга на веждите си. Караше я да се чувства като желязна бунтарка, която не дава пет пари за обществото.
— Сякаш ми пука какво си мислиш.
Той се извърна отново към компютъра и извика на екрана някаква графика. Тя се надигна, за да си върви, но на път към вратата забеляза голямото му грозно куфарче, отворено на пода. Вътре се виждаше пакетче чипс. Чаз отиде до куфарчето и извади пакетчето.
— Хей! Какво правиш?
— Това не ти трябва. По-късно ще ти донеса плодове.
Арън стана от креслото.
— Дай ми го. Не ти искам плодовете.
— Но искаш този боклук?
— Да, искам го.
— Много жалко. – Тя хвърли пакетчето на пода и го стъпка яростно. То изпука и се пръсна. – На` ти го сега!
Той я зяпна слисано.
— Какъв ти е проблемът? – попита удивено.
— Просто съм кучка – заяви тя, врътна се и напусна кабинета. Докато слизаше тичешком по стълбите, почти си го представяше как протяга ръка към смачканото пакетче чипс.
Брам продължаваше да се затваря в кабинета, като че ли наистина имаше работа, оставяйки Джорджи да умира от скука. Тъй като нямаше с какво да се захване, накрая отиде във фитнес залата и се зае да се разгрява с балетни пози, както имаше навика да прави всеки ден. Мускулите й бяха сковани и неподатливи, но тя не се предаваше. Може би не беше зле да поръча да монтират балетна станка. Винаги беше обичала да танцува и знаеше, че не бива да занемарява физическата си форма. Както и пеенето. Тя не беше голяма певица. Звънкият глас, с който някога се бе прочула като дете на Бродуей, не се беше развил с възрастта, но тя имаше слух, а ентусиазмът й компенсираше недостатъчния й вокален диапазон.
След тренировката Джорджи поговори по телефона със Саша и Ейприл и направи няколко покупки по интернет. Господи, докъде бе стигнала! Ежедневието й се свеждаше до това, да досажда на заетите си приятелки и да се грижи само да изглежда добре пред фотографите. Единственото й развлечение беше да преследва Чаз с видеокамерата и да й дотяга с въпроси.
Чаз се оплакваше възмутено, че не я оставя на мира, но това не я спираше да отговаря на въпросите и Джорджи с всеки изминал ден научаваше още малко за нея. Нарастващият й интерес към икономката на Брам беше причината да не наеме собствена готвачка.
В петък сутринта, на седмия ден от женитбата им, двамата с Брам се срещнаха със собственичката на агенцията за организиране на светски събития – крещящо досадната, извънредно скъпата и горещо препоръчваната Попи Патерсън. Всичко в тази жена бе дразнещо, но тя остана очарована от темата на партито, затова те я наеха и я помолиха да обсъди подробностите с Арън.
Същия следобед баща й, явно решил, че я е наказвал достатъчно дълго, най-после вдигна телефона си.
— Джорджи, разбирам, че искаш да одобря брака ти, но не мога да го сторя, особено след като съм убеден, че си направила голяма грешка.
Тя нямаше намерение да му казва истината, но и не желаеше още да го лъже.
— Просто реших, че можем да поговорим приятелски. Толкова много ли искам?
— В момента? Да. Не харесвам Шепърд, нямам му доверие и се тревожа за теб.
— Няма за какво да се тревожиш. Брам не е… Не е точно такъв, какъвто го помниш. – Опита се да изнамери убедителен пример за зрелостта на Брам, но незнайно защо, в съзнанието й постоянно изникваше Брам с неизменната чаша уиски в ръка. – Той е… сега е по-възрастен.
Баща й не се впечатли от думите й.
— Запомни какво ще ти кажа, Джорджи. Ако някога той се опита да те нарани по какъвто и да било начин, обещай ми, че ще потърсиш помощта ми.
— Говориш така, сякаш той ще започне да ме бие.
— Може да те нарани не само физически. Ти никога не си била способна да го преценяваш трезво.
— Това беше много отдавна. Вече не сме същите хора.
— Трябва да вървя. Ще поговорим по-късно. – И с тези думи баща й затвори.
Джорджи прехапа устни и очите й запариха. Баща й я обичаше – не се съмняваше в това – но това не беше нежната сгряваща бащинска обич, за която копнееше. Безусловна, предана обич. Обич, която не бе нужно толкова усилено да се старае да заслужи.