Дийн Кунц
В капан
1
В нощта, в която се случи това, виелица връхлетя всички североизточни области. Живите същества, дръзнали да излязат от убежищата си, бяха нападани от мрака и бурята.
Снегът заваля на смрачаване, когато след посещение в кабинета на лекаря госпожа Ласитър шофираше към дома си. Пухкави снежинки се сипеха от оловносивото небе и падаха право надолу през ледения, неподвижен въздух. Вече бяха изминали около осем километра, когато от югозапад нахлу остър вятър и заграби и заподхвърля снежинките пред фаровете на джипа.
Зад Мег, седнал настрани на задната седалка, за да придържа натежалия си от гипса крак, синът и Томи въздъхна:
— Ще пропусна всички пързалки.
— Още е ранна зима — отвърна майка, му, — Ще се възстановиш, преди да настъпи пролетта, и ще имаш време да се порадваш на снега.
— Може би — рече синът и.
Беше си счупил крака преди две седмици и на контролния преглед преди малко доктор Джаксън им беше казал, че Томи трябва да остане в гипс още шест седмици. Счупената кост беше раздробена — „малка, но неприятна фрактура“, която бе стегната допълнително и затова щеше да отнеме повече време да се възстанови.
— Но, мамо, в живота има толкова малко зими. Не ми се иска да пропилея тази.
Мег се усмихна, погледна в огледалото за обратно виждане и каза на сина си:
— Ти си само на десет години, миличък. В твоя случай зимите, които ти предстоят, са безброй — или поне са много.
— Не е така, мамо. Скоро ще постъпя в колеж, което означава учене и никакво време за забавления…
— Та това е едва след осем години!
— Ти все повтаряш, че колкото повече остаряваш, толкова по-бързо минава времето. И след колежа ще си намеря работа, а после ще се появи и семейство, което да издържам.
— Повярвай ми, каубой, времето не бърза, докато не станеш на трийсет.
Въпреки че обичаше да лудува като всяко десетгодишно момче, понякога Томи ставаше твърде сериозен. Беше си такъв още от бебе, но след смъртта на баща си преди две години стана много по-замислен.
Мег спря на последния светофар в северната част на града на около десетина километра от фермата им. Пусна чистачките, които пометоха сухия сняг от стъклото.
— На колко години си, мамо?
— На трийсет и пет.
— Леле, наистина ли?
— Говориш така, сякаш съм бабичка.
— Имаше ли коли, когато си била на десет?
Смехът му бе като музика за нея. Мег обичаше да слуша как синът и се смее, може би, защото почти не го бе чувала да го прави през последните две години.
Вдясно, на бензиностанцията „Шел“, две коли и един пикап зареждаха гориво. Двуметрова елха лежеше напряко в каросерията на пикапа. Само след осем дни беше Коледа.
Отляво пред боровата горичка се намираше кръчмата „Хаденбекс“. В тъмносивия мрак падащият сняг приличаше на пепел, ръсеща се от невидим небесен пожар, въпреки че на кехлибарената светлина от прозорците на къщите снежинките изглеждаха по-скоро като златисти прашинки.
— Като се замисля — обади се Томи от задната седалка, — едва ли е било възможно да имате коли, когато си била на десет. Боже, че тогава още не е било изобретено колелото!
— За вечеря ще има палачинки с червеи и супа от бръмбари.
— Ти си най-гадната майка на света.
Мег погледна в огледалото и видя, че въпреки шеговития и тон момчето вече не се усмихва. Беше се загледало мрачно в кръчмата.
Преди малко повече от две години един пияница — Дик Слайтър, си беше тръгнал от заведението точно когато Джим Ласитър караше към града, за да председателства благотворителен комитет в църквата „Сейнт Пол“. Полетял по пътя „Блек Оук“ със страшна скорост, буикът на Слайтър се врязал челно в колата на Джим. Джим починал на място, а Слайтър се парализирал.
Често, когато минаваха край кръчмата и когато правеха завоя, на който бе загинал баща му, Томи се опитваше да скрие мъката си, подхващайки шеговит разговор с Мег. Но не и днес. Вече беше приключил с шегите.
— Зелено е, мамо.
Мег потегли и пресече кръстовището, излизайки извън очертанията на града. Мейн Стрийт се превърна в двулентовия околийски път „Блек Оук“.
Томи беше свикнал с мисълта за загубата на баща си, почти се бе примирил и с чувствата си. В годината след трагедията Мег често заварваше момчето седнало край някой прозорец, потънало в мисли, със стичащи се по страните му сълзи. От десет месеца насам не го бе виждала да плаче. Най-накрая се беше примирил със смъртта на баща си. Щеше да се оправи.
Ала това не означаваше, че Томи ще се превърне в предишния. У него щеше да остане една празнина. Джим беше прекрасен съпруг и още по-добър баща, толкова отдаден на сина си, че двамата се бяха превърнали в неразделно цяло. Смъртта на Джим остави у момчето празнина като дупка от куршум, въпреки че белегът беше невидим. Мег знаеше, че само времето ще излекува сина и напълно.