Сърцето и биеше до пръсване и Мег усещаше как слепоочията и туптят.
Какво, да му се не види, ставаше тук?
Нещо изцърка зад нея. Странен, яростен звук.
Тя се обърна и го видя. Отвратителен бял плъх.
На рафта, където бе намерила отровената кутия с корнфлейкс, той стоеше изправен на задните си крачета. Разстоянието между лавиците бе около четирийсет сантиметра, а плъхът не бе напълно изправен, защото бе поне четирийсет и пет сантиметра — с около петнайсетина сантиметра по-дълъг от нормалните плъхове, като при това не се смяташе опашката му. Ала не големината му смрази кръвта и. Най-ужасяваща бе главата на гризача — два пъти по-голяма от обикновено, като бейзболна топка, несъразмерна спрямо тялото, издута към върха на черепа, а очите, носът и муцуната бяха като натъпкани в долната и част.
Съществото я зяпаше и движеше предните си лапички. Оголи зъби и изсъска като котка. В пискливия звук и в стойката на плъха имаше толкова враждебност, че Мег отново сграбчи ръжена.
Въпреки че очите му бяха мънистеночервени като на останалите плъхове, в тях имаше нещо различно, което тя не можа да определи веднага. Начинът, по който я зяпаше така нагло и безстрашно, беше плашещ. Мег отново се вгледа в уголемения му череп — колкото по-голям е черепът, толкова по-развит е мозъкът — и изведнъж осъзна, че алените очи на създанието разкриват интелект, нетипичен за гризач.
Плъхът отново изцърка предизвикателно.
Дивите плъхове не бяха бели.
Лабораторните плъхове обаче бяха.
Сега вече знаеше какво търсеха мъжете на пътя край „Биоломек“. Мег не знаеше защо им е било на учените да създават подобни зверове и макар да беше добре образована жена и макар че поназнайваше нещо за генетиката, тя нямаше представа как са ги създали. Без съмнение обаче те ги бяха създали, защото на земята нямаше друго място, откъдето да се появят в дома и.
Ясно беше, че плъхът не се е возил под шасито на колата и. Когато човекът с огледалата пред лабораторията претърсваше долната част на каросерията, създанието вече е било във фермата, на топло, подреждало е дома си.
На рафта над него и на трите лавици отдолу, сред кутиите, консервите и бутилките, се промъкваха още плъхове. Бяха уродливо големи и белезникави като мутанта, който все още стоеше изправен и я предизвикваше. Зад гърба и, по пода, се чу драскане на нокти. Усили се.
Мег дори не се озърна назад, нито пък се заблуждаваше, че ще ги избие с машата. Захвърли безполезното оръжие и изтича горе за пушката си.
5
Бен Парнъл и доктор Ейкъф се приведоха пред клетката, поставена в единия ъгъл на стаята без прозорци. Беше към два метра дълга с метален лист за под, покрит с копринена жълто-кафява трева. Поилката и хранилката можеха да бъдат пълнени отвън, но бяха достъпни и когато им се приискаше на животинките да пият или да ядат, можеха лесно да ги достигнат. Една трета от клетката беше заета от малки дървени стълбички и лостове за катерене, за да могат плъховете да си играят и да се движат. Вратичката беше отворена.
— Ето, виждаш ли? — попита Ейкъф. — Заключва се автоматично веднага щом се затвори. Не може някой да забрави да я заключи. А когато е затворена, може да се отвори само с ключ. Струваше ни се достатъчно сигурно. Искам да кажа, не сме допускали, че може да са чак толкова умни, че да разбият ключалката!
— Но не може да са го направили. Как биха могли, нали нямат ръце?
— Някога вглеждал ли си се по-отблизо в крачетата на плъх? Те не са като ръце, но не са и просто лапи. Ставите на пръсти те им позволяват да хващат разни неща. Така е при повечето гризачи. Катериците например — нали си ги виждал как сядат изправени с парченце плод в предните крайници.
— Да, но без противостоящ палец…
— Разбира се — заобяснява Ейкъф, — те не са много ловки, дори не се доближават до нас, но това не са обикновени плъхове. Не забравяй, че тези същества са били генномодифицирани. Като изключим формата и големината на черепа, те не са толкова различни от нормалните плъхове, но са по-умни. Много по-умни.
Ейкъф работеше по проект за увеличаване на интелекта, с цел да открие дали по-нисшите видове, като плъховете например, могат да бъдат генетично променени така, че да произвеждат следващо поколение с драстично нараснал интелектуален потенциал. Всичко това се правеше с надеждата, че ако имаше успех при лабораторните животни, вероятно можеше да се стигне до увеличаване и на човешкия интелект. Експериментът бе наречен „Блекбъри“ по името на заека от един от романите на Ричард Адамс.