В капана на неизвестното
Донко Найденов
Загадката на „странните дни“
I
Когато слязох от прашния автобус и почувствах онези тръпки, които усещах като малък, усмивката отново озари лицето ми. Стари къщи и градини, обрасли с тучна зеленина се скриваха в тъмните гъсти храсталаци, красиви разцъфнали дървета и треви зеленееха около малките, покрити с чакъл улици, а бистри поточета ромоляха наоколо, приветствайки с мек клокочещ звук идването на течащата вода. Чистият въздух нежно погали белите ми дробове и аз почувствах онова блажено вдъхновение, което изпитвах като дете. Село Крабово отново ме посрещна с типичното си магнетично спокойствие и присъщата си уравновесена природна хармония и усетих как скритите дълбоко в съзнанието ми спомени от миналото нахлуват в главата ми като приливни вълни.
Животът в огромния град и работата ми като програмист бяха урбанизирали начина ми на мислене до такава степен, че усещах как се постепенно се превръщам в зомби, отдадено изцяло на работата и семейството. Разбира се радвам се, че имам красива съпруга и две прекрасни момчета, радвам се на семейния уют и обичта на любимите си хора, на прелестната къща, в която живея, но забързаният и напрегнат начин на живот непрекъснато натоварва психиката ми в гигантски размери.
Жителите на един голям град често мечтаят за тихо и спокойно място сред зеленина и природа. Такъв град има много такива „оазиси“, които приличат на зелени килими върху огромен бетонен под, но и там всеки ден търсят спасение стотици хиляди хора, задушени и отегчени от гигантския автомобилен трафик, от бълващата многообразие от отрови индустрия и от прашните и пълни с магазини, бутици и заведения, улици. И точно за това по тези красиви паркове не може да се намери истинския чист душевен мир.
Но ето ме сега тук, в моето родно село, на мястото, където премина голяма част от младостта ми. Отново чувствах блаженото спокойствие, което винаги съм чувствал на това вълшебно място и въпреки че си дадохме дума повече да не стъпваме тук, аз се появих отново. Носталгични мисли се вливаха в мен докато крачех по пустия, разбит от ударите на времето път. Ето я къщата на добрата и гостоприемна баба Дорка, онази красива къща, в която прекарахме последната нощ в селото — сега тя беше изоставена, олющена и скрита от многобройните храсталаци, а на вратата беше закачен некролог с името и снимката на собственичката и. Отсреща е домът на Ачо Торлака, който също едва се виждаше заради високите треви пред него.
Тръгнах обаче към нашата къща.
По „моето време“ тук беше доста по-оживено, пълно с деца и младежи, идващи от градовете и другите села и възраждащи с весели, звънливи приказки позаспалата селска идилия. Имах чувството, че този младежки звън е някъде наоколо, имах чувството, че го чувам пред мен, но идващ не от околността, а откъм обладаното от красиви спомени мое съзнание. Но по пътя не се движеха нито хора, нито автомобили. Тук-там от някоя къща се подаваше главата на отчаян старец само за да види кой минава и после с трепет да разкаже на малкото си останали съселяни на какво са били свидетели очите му.
В това село прекарах голяма част от моето детство. Всички лета, когато бях ваканция като ученик, всяка събота и неделя, аз бях тук. Тогава нямаше компютри, нямаше мобилни телефони или интернет, връзките ни със света бяха силно ограничени. И въпреки, че всичко беше доста примитивно в сравнение със сегашния си начин на живот мисля, че тогава бях наистина щастлив. Защото човек може да бъде истински щастлив само когато живее в хармония със себе си и околността.
Всеки пришълец в големия град знае как се чувства човек, прекрачил прага на родната си къща. В този момент той има чувството, че се връща в миналото си, но погледнато под друг, по-сериозен и изстрадал ъгъл. Красивите поляни, кристалночистият въздух и мистичните гори, извисяващи се над старите къщи изпълниха отново съзнанието както преди години. Сега осъзнавах — това място просто ми липсваше. Липсваше ми онова безгрижие, което се излъчваше от мен и от щастливите в своята душевна простота хора; липсваха ми моментите, когато тичах по голямата поляна докато ходех в гората; когато правех пакости и се криех по шубраците.
Липсваха ми птиците, насекомите, домашните животни, жабите по блатата.
Вратата на двора беше открехната. Не очаквах да е по друг начин, след като така я бяхме оставили. Знаех, че двата входа към къщата са отключени, знаех, че оставихме доста ценни за времето си вещи като телевизор, радио и пари, но едва ли някой крабовчанин би се осмелил да влезе.
На горния етаж всичко си беше на мястото, както го помним за последно. Дори леглата ни не бяха оправени. Но сега всичко беше обвито с дебел слой прах, въздухът беше застоял, миришеше на гнило и на старо, а от стените лъхаше студенина. Къщата имаше мъртъв, изоставен вид.