… дум… дум… дум — вратата все още не поддаваше на агресивните удари, които звучаха неимоверно силно. Тези непоносими стонове, издавани от чудовището, вече наподобяваха рев на изригващ вулкан.
Ударите по вратата спряха, но звуците не престанаха. Чувах как тежките стъпки на звяра потропат по каменната пътечка, насочвайки се към входа на втория етаж, където бяхме ние.
— Нееее…! — извика брат ми и се втурна към външната врата. Аз тръгнах след него.
Тъкмо когато той успя да притисне вратата, нещо отвън я блъсна с такава сила, че той залитна назад и падна върху мекия килим на антрето. Аз минах покрай него и я затиснах на свой ред.
… дууум… — бях изтласкан така, че се сгромолясах на пода до Иво. Успях да се провикна:
— Масата…!
Брат ми хвана масата в антрето, избута я напред и притисна вратата. Аз станах и също я поех, заставайки плътно до Иво. Тогава успях да погледна през малкото кръгло прозорче в средата на вратата. Очаквах да зърна в тъмнината зловеща, разлагаща се свиня или огромен хищен звяр, но онова, което видях през стъклото, ме порази с вледеняващ ужас, по-силен от всичко преживяно досега.
Там нямаше НИЩО!
Стълбището оттатък вратата бе ПРАЗНО!
И все пак, противно на всички природни закони, огромна, свирепа и уродлива сила биеше по нея!
… дуум… дуум… дуум — сега ударите бяха толкова мощни, че всеки един ни изтласкваше с двадесетина сантиметра назад. За щастие, наглед крехката дървена врата се оказа доста здрава и всячески удържаше ударите. А зверският рев, издаван от изчадието на ада, бе станал яростен и непоносим — той кънтеше във всяка педя от тялото ми, вибрираше във всяка гънка от мозъка ми. Дори сега, в състоянието на абсолютна паника аз различавах и други, по-слаби звуци, изгубени в дебрите на оглушителния вой — чувах грапавото грачене на гарга, хълцащия магарешки рев, чувах дори звук, наподобяващ човешки говор.
В ситуация на смъртна опасност паниката доминира над всичко, а сетивата и възприятията са притъпени. Човек се оставя единствено на инстинкта за самосъхранение — този верен спътник, който нерядко се е оказвал последната надежда пред прага на смъртта. Тогава тялото отказва да се подчинява на мозъка и вместо индивидът да попадне в капана на абсолютния стрес, той се намира в някакво отпуснато, апатично състояние, готов да понесе всичките удари на съдбата. В такова състояние се намирах аз в този кошмарен момент — подпрял масата към вратата, бутащ с всички сили и съпротивляващ се ответните удари от другата страна. Не чувствах болката, дори не усещах, че крещя с всички сили нещо като „ааааоооо“, а само чувах собствения си глас, изтънял от огромния стрес, отдалечен на милиони километри и губещ се в сатанинската звучна феерия от другата страна на вратата. А нещото отвън биеше, биеше, биеше, биеше, биеше…
Не зная колко време сме стояли в това състояние, но когато постепенно навлязох в реалността осъзнах, че вече ги нямаше силните удари и злокобните ревове, а на тяхно място чувах чукане по вратата и познатия глас на майка:
— Росен, Иво, отворете, вече всичко е наред.
— Успокойте се, момчета — чух и татковия глас, — това нещо спря. Отключете да влезем.
Ние спряхме и се спогледахме. Очите на Иво бяха широко отворени и му придаваха уплашен, уморен и състарен вид. Лицето му изглеждаше изкривено като на човек, който изпитва непрекъсната болка. Аз издърпах масата и отключих вратата.
Родителите влязоха и ни прегърнаха.
— Радваме се, че сте добре! Ох, толкова много се изплашихме — занарежда майка.
— Ние също. Бяхме поставили масата и подпирахме вратата — отговори Иво.
В това време дойдоха няколко съседи, които изглеждаха слисани и изненадани. Вероятно бяха чули врявата.
— Какво става, да не ви нападнаха крадци?
— Всичко е наред, изгонихме ги — изрече татко. Той не желаеше да каже истината.
— Накъде отидоха? Ще ги догоним и ще ги спрем! — попита Ачо Торлака — едър, грамаден човек на около шестдесет и виден бунтар в селото — кои бяха, някои от Крабово ли?
— Не — отвърна майка — не ги познаваме. Отидоха към реката.
— А взеха ли нещо? — поинтересува се Ачо?
— Не, нищо не успяха да вземат. Ние ги изгонихме.
— Добре, тогава ще ви оставим. Ако има нещо, веднага ни повикайте. Знаете ми телефона — завърши Ачо Торлака и след малко съседите тръгнаха видимо успокоени. Единствено баба Дорка се обръщаше и ни поглеждаше със странни и недоверчиви очи.
На другия ден бях овчар. Спомнях си, че през целия ден бях разсеян и на няколко пъти щях да изгубя животните. Исках да се разведря сред полето, но страшните спомени от снощи не можеха да излязат от главата ми, преследваха ме като прегладнял хищник, впиваха се като кърлеж в разцентрованите ми мисли.