Кевин я гледаше изумен и озадачен. Сетне я попита:
— Какво искаш да кажеш? Ти май си станала по-луда и от мен.
— Кевин, искам да ти задам един сериозен въпрос. Само моля те, кажи ми истината.
— Слушам те, Мел.
— Кевин, виновен ли си за смъртта на някого? Например, на този човек, върху чиито гроб лежеше — въпросът стресна Кевин до мозъка на костите. Сега той самият приличаше на луд.
— Н… не, не съм — излъга той.
— Сигурен ли си?
— Да — отвърна той, свеждайки глава надолу.
Тази вечер Кевин заспа трудно. Страх пронизваше съзнанието му и унищожаваше последните остатъци на волята му. Въпреки, че сестра му спеше до него, той бе адски уплашен и притеснен. А когато заспа, сънува зловещ сън:
Намираше се на гроба на Матю Стракър. А самият Матю бе излязъл по някакъв начин и бе седнал върху надгробната плоча. Той говореше на Кевин с дрезгав и грачещ глас:
— Ти трябва се предадеш на полицията, да разкажеш за злодеянието, което извърши срещу мен, и да си понесеш наказанието. В противен случай никога няма да те оставя на мира. Разбра ли ме? НИКОГА!
След това Матю сякаш се стопи в тъмнината. Кевин изкрещя. Събуди се от собствения си глас. Първото, което видя беше паметника. В следващия миг разбра, че отново се намира в гробището.
Чу викове. Обърна се и видя Мелани да тича към него.
— Ох, ето те. Най-сетне — говореше младата жена, която беше останала почти без дъх.
— Мелани, вече зная какво трябва да направя, за да се отърва от кошмара.
— Какво?
— Ела с мен. Отиваме в полицията.
5
В полицията Кевин разказа за убийството, което бе извършил преди две години. Поясни още, че се чувства виновен и съвестта му го е накарала да дойде и да направи самопризнанията. Разказа го пред смаяния поглед на сестра му и пред строгите изражения на дежурните полицаи. След това го вкараха в психодиспансера, за да проверят психическото му състояние. Беше почти здрав психически, поне не толкова болен, че да си измисля истории за убийства. Въз основа на самопризнанията, в съда му дадоха седем години лишаване от свобода, която да излежи в щатския затвор.
В затвора имаше параклис, където той всеки ден палеше свещ и се молеше за душата на Матю. Тук му харесваше, имаше храна, вода и работа. Отказа и алкохола. Затова Кевин смяташе духа на Матю Стракър за ангел хранител. Те вече бяха най-добрите приятели — Кевин бе помогнал на Матю да се отърве от безличния си живот, а духът на Матю бе помогнал на Кевин да избяга от мизерията и алкохола.
$orig_title=Зловещото наказание
$type=shortstory
$year=2011
Неизвестен враг
Борис спа до късно. Това беше редовният следобеден сън от два до четири, само че този ден се събуди към пет и нещо. Хапна двата следобедни сандвича, изпи двете следобедни бири и тръгна на своята следобедна разходка, въпреки натрупалия сняг, който бе променил цялата картина на околността.
Прибра се към шест и половина, по тъмно. Започна да почиства пода на малката си къща от паднали на земята кутии от бира и изрезки от вестници. За самотните хора, особено отшелниците като него, разхвърляните предмети бяха нещо характерно. А и той беше на седемдесет и три години, вече нямаше тази сила и пъргавост както когато беше млад и единствено тези разходки поддържаха неговата жизненост.
Когато отвори външната врата, за да изхвърли боклука в кошчето, той забеляза движение в края на двора. Неговата къща бе много отдалечена от другите и досега не бе виждал други хора наоколо. Светна външната лампа и огледа двора. Нямаше никой. Прибра се успокоен и продължи със заниманията си.
Малко след това чу шум, идващ от вън. Беше ясен и силен и не беше плод на въображението му. Все едно някой или нещо се опитваше да се промъкне. Борис отново светна лампата и излезе на двора. Той отново бе празен. Стъпи върху снега и започна да оглежда всичко, което можеше да се види от светлината на лампата. След като се убеди, че дворът е пуст, тръгна към къщата си. При влизането той хвърли последен взор навън и тогава пак забеляза движение, някъде отляво, зад едно дърво.
— Кой е там? — провикна се Борис. Гласът му бе сипкав и грозен, защото рядко го бе използвал през последните десетина години. Когато ходеше до най-близкото село, на дванадесетина километра от тук, в магазините и учрежденията говореше много тихо и без излишни думи. Сега очите му се уголемиха, а дишането му почти бе спряло заради страха, който изпита в този момент. Дворът отново бе празен и мъртъв. Но у Борис започна да се заражда усещане, че не е сам на това място и че е наблюдаван отнякъде.