Тук, във Флигал имах чувството, че пак ще пусна в действие моята голяма уста — макар че точно в онзи момент не го исках. Хората отвън ми бяха дали надежда, че смъртта не е край на живота, че тук се крие една от връзките между този и онзи свят. Исках да е така, надявах се. Желаех отново да разговарям с баща ми, липсваше ми както на мен, така и на майка ми и сестра ми. А и можех да науча още нещо за тази мистерия, наречена смърт. При влизане в къщата, аз попитах:
— Може ли и тримата да влезем? Ние сме заедно.
Очаквах да каже „не“, за да ни вкара един по един — изтъркан номер на мнимите гадатели и ясновидци. Когато човекът е сам, той е по-благосклонен да повярва във всякакви лъжи, сервирани от гадателя. Но ясновидката ни каза спокойно, с приятен равнодушен тон:
— Щом сте заедно и искате да разговаряте с един покойник, няма никакви проблеми. Влизайте.
Баба Дана наистина изглеждаше добра и интелигентна жена, на около шестдесет години. Дали този приятен вид не беше някакъв неин номер, да привлича повече клиенти, или просто си беше такава? След малко щях да разбера. Влязохме в нещо като коридор, в който имаше три врати. Тя отвори едната и ни покани с чаровна усмивка на лицето си. Ние пристъпихме прага на стаята. Тя беше средна като размери — около десет квадрата, а навсякъде по стените висяха амулети, накити, икони. В не голямото помещение имаше малка кръгла маса, по средата на която беше поставено стъклено кълбо с някаква прозрачна течност, приличаща на вода.
— Само да се приготвя и ще започваме. И трябва да ви кажа следното, не го забравяйте. Никога не споменавайте на мъртвите, че са мъртви! Те не знаят това, а ако им го сервирате, или ще ги загубите завинаги, или ще реагират бурно.
— Не знаят, че са мъртви, така ли? — попитах аз.
— Да, поне известно време след смъртта. Първите няколко години.
— Добре — каза майка — нека започваме.
Ясновидката седна на един стол до масата и хвана стъкленото кълбо с двете си ръце. После ни попита за името на починалия, мястото на неговата кончина, мястото, където се намира гроба му и датата на смъртта. След като ѝ отговорихме, тя ни рече:
— Сега ще изпадна в транс и ще го повикам. Не се плашете. Когато чуете, че гласът ми започва да прилича на неговия глас, започвате да говорите. Аз ще говоря от името на мъртвия.
После започна да движи ръцете си около кълбото и да върти главата си рязко. От устата ѝ излизаха неразбираеми думи. Затваряше очите си и пак ги отваряше. Видях как Катя се хвана за майка, може би се страхуваше. Мен също ме хвана страх, не знаех какво да очаквам. След малко изражението на баба Дана доби особен, строг вид. Това изражение напомняше на татковото. Каза с по-груб глас:
— Здравейте, как сте?
— Добре сме. Борис, ти ли си?
— Аз съм, кой да е? Сега с чичо Иван косим трева (чичо Иван е починал преди десетина години). После ще сготвим попара с ръж и ще оборим пясъка — това отново беше гласът на баща ми, но той вече говореше бързо и неясно. Последните думи не бях сигурен дали бяха точно такива.
— А вие как сте? Стефан взе ли дипломата?
— Добре сме, татко — казах аз — взех си дипломата и сега търся работа по специалността в някоя банка. Иначе още работя в ресторанта.
— Браво! Браво! Сега излизам от водата и ще подготвим агнето. Най-сетне да завършиш. Майка ти какво казва?
— Доволна съм, откога го чакам този момент.
— Ще купя едно прасе и ще го опечем още днес. О, Ана, видях те преди време, не помня кога. Беше на светло, а аз в бараката. Бредих конци за въдицата…
Все още недоумявах какво говори татко. Гласът напомняше на татковия, но беше някак отвеян, бърз, често неразбираем. Споменаването на името на майка ми, на чичо му Иван и говорейки за дипломата ми, бяха достатъчно доказателство, че разговаряхме с него. Но някак си… всичко беше объркано.
— Катя, какво прави Пешо? Още ли си с него? — чу се отново гласът на баща ми.
Аз погледнах невярващо. Пешо беше първото гадже на сестра ми, когато тя беше още на петнадесет. Но тази любов отмина много бързо и след Пешо Катя имаше много приятели и гаджета.