— Аз… не… бях доскоро с Максим, но скъсахме.
— А да, Максим, а ти влезе ли в университета?
— Да, вече съм втора година — смутено отвърна тя.
Той като че ли губеше представа за времето. Пренасяше се ту в близкото минало, ту в далечното, сякаш всичко беше вчера. Накрая обаче ми каза с малко по-различен, но по-ясен тон:
— Сафи, утре си ходи с някой сутрешен влак, а не с обедния, защото ще има препятствие по пътя и ще закъснееш за работа.
Утре трябваше да съм нощна смяна. Това негово изказване ме изуми най-силно. От неясен и бърз говор, сега тези думи ги спомена разбираемо и отчетливо. Дали по някакъв начин не предсказваше бъдещето, запитах се аз?
Процедурата трая около половин час, след което отнякъде се чу силен камбанен звън и ясновидката се пробуди. С леко уморено и запъхтяно изражение, тя ни попита усмихнато:
— Успяхте ли да поговорите?
— Да — казах аз. Катя и майка също потвърдиха.
— Елате отново. Мъртвите ви помнят и отвъд. Най-лошото е ако вие ги забравите.
— Ще дойдем непременно — отвърна майка.
На другия ден хванах ранния влак и се прибрах. Вечерта по телевизията казаха, че имало някакво свлачище между София и Мездра — по маршрута, по който аз пътувах. Значи татко бе отгатнал бъдещето!
Ние продължихме да посещаваме ясновидката. В повечето случаи бяхме или аз и майка, или Катя и майка, зависи кой е по това време в Искър. Аз продължавах да си водя записки за смъртта, продължавах да чета книги в тази насока. Когато се свързвахме с татко, той всеки път беше на различни места. Дори когато казваше, че се намира в местност, която я знаем, винаги я описваше по различен начин. Също така и рязко променяше местонахождението си — в един миг е на едно място, а в следващия се намираше на друго. Много често използваше непознати думи, а понякога и цели изрази. Настроението му беше ду добро, ту не чак толкова, но някак си отвеяно, неразбираемо. Изведнъж сменяше темите на разговор, като често се преливаха две различни теми. Понякога беше в компанията на починал роднина, друг път пък казваше, че е с някой, който беше жив, но когато другият се включваше, се оказваше, че е съвсем различен човек, говорещ по други теми. Да — интересното беше, че понякога ни се включваха и други. Говорехме и с дядо, и с баба, и с непознати. Те се държаха като него — отнесено и неразбираемо. Най-странното обаче беше, че нито за миг не попита къде сме, защо не сме при него. Не споменаваше, че му липсваме — въпреки че приживе толкова много ни обичаше. От време навреме споделяше, че е виждал някой от нас, но само толкова. А нали ни бяха предупредили, че мъртвите не знаят, че са мъртви. Някак си не се връзваше. Един ден просто го попитах:
— Татко, все пак не виждаш ли, че от много време не сме при теб? Не ти ли липсваме? Не се ли питаш какво става с нас?
— Да… — изрече смутено ясновидката с гласа на баща ми. — Да… да, така е? Къде сте? Защо така? — майка стисна силно ръката ми, вероятно бе помислила, че мога да му кажа, че е мъртъв. И затова бързо смених темата:
— И какво правиш сега, в момента?
— Садя моркови с колата… — отговори той отвеяно, без никакъв помен от смущението.
Понякога, макар и рядко, ни предупреждаваше да внимаваме с нещо, че няма да се получи. Това винаги го съобщаваше ясно и разбрано. От тези посещения при баба Дана разбирах, че има живот след смъртта, където попадаш в някакъв друг свят. Но този свят е много по-странен, по-различен, по-неясен и по-мътен от нашия. Сякаш там всичко бе разбъркано до такава степен, че никой, дори и мъртвите, не могат да разберат къде са, какво правят, какво става с тях. Те не могат да осъзнаят, че вече не са с близките си и мислят, че всичко е нормално. Вероятно и те са объркани по един или друг начин или… може би там, отвъд, има съвсем различни закони, съвсем различни стереотипи, идеологии, начин на мислене. А и предсказанията за бъдещето също бяха странни. Явно по един или друг начин мъртвите виждат или чувстват неща, които ние не можем.
Но, всичко това ми беше познато отнякъде. Не знаех откъде, нито какво е, но имах чувството, че съм го преживявал. И то неведнъж или два пъти, а често, почти непрекъснато. Не е някакъв спомен от отминал живот или преди да се родя, знаех и вярвах, че това е ключът към загадката, липсващото звено на моите теории за смъртта. Просто вече си бях съставил теория за смъртта, ала нещо много важно липсваше, някаква нишка свързваща тези аргументи бе скрита някъде в тъмното. И аз трябваше да я открия.
Открих я, и то съвсем случайно. Това, което помогна, бе едно интересно събитие, което преживяхме при поредното посещение при ясновидката. Бяхме само аз и майка, Катя си беше в София. Обаче този път разговорът с татко беше сравнително кратък и протече по следния начин: