И така, уважаеми читатели, можете да бъдете спокойни, че смъртта не слага край на съществуването. Просто човек минава от едно състояние в друго, от един свят в друг. В следващия живот отново ще си ти, макар и чрез друго тяло да градиш наново същия характер. Едва ли ще се преродиш в някое насекомо, куче или човек от другия пол. Пиша ви тези редове, за да се успокоят хората, че смъртта не е толкова страшна — но не и да ви подтикна да я изберете пред живота. Защото най-лошото на смъртта е, че тя слага край на любовта, приятелствата, роднините, децата, родителите, родното място, атмосферата, твоята собствена идентичност и т.н. А най-потискащото нещо е неизвестността. Ето защо човек не трябва да избира смъртта самоволно. Макар и да не си доволен от живота, опитай да го промениш, да го направиш по-добър. Помни, че ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, СТИГА ДА ЗНАЕШ КАК ДА ГО ЖИВЕЕШ! А когато Бог реши, нека да ти го отнеме. Може би така е най-добре.
Ето защо кръстих този разказ „Тайната на живота“, вместо например „Тайната на смъртта“. Защото искам да апелирам към всички: „Живейте позитивно, гледайте на живота от хубавата страна и не се страхувайте от смъртта“. ТАЗИ ТЕОРИЯ Е ВЯРНА! Можете да бъдете сигурни! За това не са нужни доказателства, защото няма как и къде да ги намерите. Обърнете се към простата логика и ще стигнете дотук. Няма друг начин.
$orig_title=Тайната на живота
$type=shortstory
$year=2011
Погребан жив
Конър се събуждаше. Съзнанието му бавно преминаваше от фазата на съня към фазата на реалността. Само че този път реалността изглеждаше по-черна.
В началото си помисли, че ще трябва малко време, за да фокусира някакви предмети в тъмнината, но това не се случваше. Той се намираше в абсолютен мрак.
Опита да се изправи, но удари главата си в нещо ниско. Опипа с ръце дървена плоскост, която заемаше цялата площ над него.
Къде се намираше, по дяволите?
Протегна ръце встрани и отново докосна дърво. Започна да мести трескаво крайниците си и да удря напосоки. Сякаш се намираше в дървена кутия, голяма толкова, колкото да го побере и да му остави съвсем малко свободно пространство.
Лежеше върху нещо като дюшек и бе завит с чаршаф. С ръцете си напипваше странни меки предмети до главата си. Цветя! — реагира първосигнално съзнанието му — около главата му имаше цветя!
Въздухът не достигаше, чувстваше влага в тясното пространство. Някаква страшна мисъл се прокрадна в съзнанието му. Тя изникна пред него толкова внезапно, че Конър извика. Звукът бе глух, силен и нямаше ехо.
КОНЪР СЕ НАМИРАШЕ В КОВЧЕГ И БЕШЕ ПОГРЕБАН ЖИВ!
Погребан жив! О, Господи, само това не! Той се замисли за други възможни варианти, но ги отхвърляше един по един. Дървената кутия, чаршафите, цветята около главата му, тъмнината. Типично за едно погребение.
Опита се да си спомни какво бе правил снощи. Или, когато и да е — защото тук нямаше как да види дали е ден или нощ, нито пък да разбере колко е часът. Сети се за един фрагмент, в който беше във всекидневната със съпругата си Анджи. Чакаха Сесилия — дъщерята на Анджи — да се върне от училище. Сесилия беше на седем години, докато неговия син Макс бе на десет. С Анджи бяха женени вече четири години. Знаеше, че този спомен е от скоро, но все още не можеше да определи преди колко време е станало. Нито колко време е спал. Или умрял…
Дали наистина бе умрял? Дали сега бе жив или не? Той мърдаше и мислеше, а винаги си бе представял смъртта като край на всичко. Дали пък това не бе самата смърт — черен мрак в затворен ковчег? Усети как кожата му се втвърдява, а космите му настръхват от тази мисъл.
Пробва да удари силно по дървените стени, ала малкото пространство не му даваше големи възможности за замах. Опита да повдигне тавана — също без успех. Помисли си, ако наистина това бе ковчег, но той не е закован, може би ще има минимален шанс да се измъкне. Ами ако е закован? Той щеше да умре тук, в ковчега, погребан жив. А това е едно от най-ужасните мъчения, които някой жив може да изпита.
— Има ли някой?! — извика Конър. Силният звук едва не заглуши ушите му. След това абсолютната тишина отново изпълни околността.
— Помоооооощ! — викаше той. Ако наистина бе погребан, то едва ли някой би го чул. През деня гробищата са пълни с хора, а през нощта няма никой. Все пак имаше надежда някой да се намираше в близост до гроба му. Някой, който би могъл да окаже помощ.
Въздухът бе почти на привършване. Топлата влага почти бе заменила жизненоважния кислород и Конър вече се задъхваше. Трябваше да действа бързо, в противен случай щеше да умре. Той полека се обърна така, че да лежи на дясното си рамо. Лявото почти опираше до горната стена на ковчега или кутията, но все пак имаше пространство за действие. Беше направил така по две причини — стените щяха да подадат по-лесно, защото върху тях нямаше двуметров слой пръст, а и ковчезите в този щат се правеха от някакъв вид шперплат, който бе здрав, но не толкова, че да не може да се счупи — за разлика от капаците, които бяха от здрав бук. Лявата му ръка бе по-силната, затова бе предпочел дясната стена. Той изпъна ръката така, че лакътят да удари задния край, след което нанесе силен удар. Чу се глух звук, но дървото не изпращя. Конър не се предаде, а повтори, а след това потрети операцията. Чак на третия път дървото изпука и това даде надежда на изпадналия в беда мъж. Усети болката в кокалчетата и долната част на пръстите, но не изчака да отмине, а продължи с ударите по дясната стена. С всеки удар шперплатът все повече се разцепваше, а по някое време се предаде напълно — юмрукът на Конър се заби дълбоко във влажна пръст, част от която попадна в кутията. В мигом нахлу по-студен въздух. Конър приближи до мястото, от което идваше хладината и задиша дълбоко. Той временно бе спасен.