По-нататък имаше голям навес, който ние наричахме „сушината“ и който свързваше втората с третата кошара. Третата кошара беше също на два етажа, като долу бяха козите и овцете, а горе слагахме сухата царевица. Гаражът се намираше отдясно на третата кошара — в него държахме автомобила и връзвахме кучето.
На края на навеса, свързващ втората и третата кошара имаше врата, която водеше към малкото дворче. То беше много по-тясно от животинския двор и имаше площ едва пет-шест квадратни метра. Отдясно беше входът за третата кошара, насреща се влизаше във външна тоалетна, а отляво се намираха двете кочини за свинете.
От двете къщи живеехме в по-новата — тази, наследена от дядо Иван. Другата я използвахме за склад.
Майка работеше като счетоводител в града. Името ѝ беше Ваня и имаше вид на слаба и средна на ръст жена. Татко, чието име беше Андрей пък беше здрав мъж, също среден на ръст и с добре оформено бирено шкембе. Той предпочиташе да си живееше на село и да гледа животните и градините. До преди две години работеше като инженер по електрически инсталации, но реши да напусне и да се занимава с фермерство. Ние, разбира се, му помагахме, с каквото и както можем. Той беше строг по характер и беше сигурен, че ако ни налага дисциплина, ще станем хора на място. Аз и брат ми бяхме еднакви на височина — около метър и осемдесет. Но моето тяло беше по-развито. Бях с три години по-голям от него, с руса коса и сини очи, а той имаше черна коса и кафяви очи.
Това е горе-долу описанието на обстановката, в която живеехме. С няколко думи — представлявахме едно наглед щастливо семейство.
Имах много приятели в селото. Почти всяка вечер се събирах с тях и стояхме до късно зад Културния дом. Бях весело момче, имах доста успехи с момичета. Но най-много от всичко обичах да разказвам страховити истории с призраци, вампири и други чудовища. Аз, разбира се, ги измислях, имах доста богато въображение, но ги разказвах толкова реалистично и надъхано, че всички ме слушаха с интерес и искаха още. Бях запален по филмите и книгите на ужасите, което не се харесваше на моите родители, но важното беше, че другарите ми ме харесваха. С моите истории винаги беше интересно и забавно. Понякога дори водех някой приятел до гробището да търсим интриги и ужаси. Истината е, че до онзи злочест период не бях виждал или преживявал свръхестествено явление, но копнеех жадно да го изпитам на гърба си.
Историята започна в края на септември, хиляда деветстотин деветдесет и шеста, в един мъглив и студен есенен ден. Помня, че аз и баща ми донесохме в чували две прасенца, които той купи от някакъв човек. Едното беше мъжко, а другото женско. В последствие с брат ми им дадохме имена — женското кръстихме Сара, а мъжкото Порки.
Ние нямахме други прасета, затова ги сложихме в двете кочини — в първата женското, а във втората — мъжкото. Те растяха с голяма скорост, ядоха абсолютно всичко, което можеше да се яде от прасе. За четири месеца женското стана деветдесет, а мъжкото — сто и двадесет килограма, а в осмия месец осем мъжкаря беше двеста и тридесет, а женската — сто и осемдесет. В края на април женската забременя, а на двадесет и четвърти май се сдобихме с четиринадесет малки прасенца.
А шопарът пълнееше все повече и повече и колкото повече пълнееше, толкова по-мързелив и тромав ставаше. По цял ден лежеше и почти не напускаше кочината — въпреки че през голяма част от деня тя беше отворена. Просто се беше превърнал в един добродушен великан, който едва ли мислеше за нещо друго, освен да сложи някаква храна в устата си.
Ала на петнадесети юни нещата претърпяха коренна промяна. Може да се каже, че на този ден започнаха нещастията за нашето семейство.
Беше топъл слънчев летен ден, типичен за тази част от годината. В един часа се приготвяхме за обяд. Аз тъкмо бях изкарал козите на следобедна паша и се гласих да хапна кавърмата, която майка беше сготвила (лятото имахме удоволствието да се храним навън, под навеса). Изведнъж откъм животинския двор се чуха няколко силни трясъка, като последния беше придружен със звук от чупене на дъски. Последва оглушителен протяжен рев, идващ от същата посока. Ние се обърнахме стреснати. Кокошките и патиците захвърчаха на посоки, кучето залая бясно, кобилата зацвили, а свинята майка и прасенцата загрухтяха истерично. В двора на животните ставаше нещо страшно. Изведнъж отнякъде изригна Порки! Той се движеше бясно, напосоки като се блъскаше в гредите на кошарите, удряше всичко, което ми се изпречи на пътя, газеше кокошките и патиците, които в някаква луда паника често му препречваха пътя. Аз и татко тръгнахме веднага към двора, но само приближихме вратата, без да влизаме. Прасето вилнееше! Лицето му имаше зверски вид, сякаш се готвеше да разкъса грамаден хищник! Но най-страшни бяха ЗВУЦИТЕ, които издаваше — гърлени, свирепи сатанински стонове, които имах чувството, че идваха от дълбините на ада! Цялата тази церемония траеше вероятно петнадесетина минути, които ни се сториха цял час. Прасето млъкна изведнъж, сетне бавно, отмерено и спокойно се запъти към жилището си, сякаш нищо не се бе случило.