— Как върви?
— Отлично. След малко ще бъде мъртъв — и се обърна към Конър с думите: — Белите дробове да спрат! — остър задух прониза Конър, който лежеше отпуснат на земята.
— Сърцето да спре! — жертвата чу слаб и далечен глас, след което всичко потъна в мрак.
Цялата тази картина се появи за около секунда. Толкова време трябваше на Конър да си спомни всичко, случило се през онази вечер. Той стисна устни от гняв. Бе предаден от добрата си съпруга, която с помощта на Хунг Бу му бяха направили смъртоносния Вуду-ритуал. Но той не бе умрял! Той бе жив! Може би е бил в състоянието, наречено каталепсия, при което всички органи, поддържащи живота, са във временен застой. И точно затова всички, дори и родителите му, са го помислили за мъртъв и са го погребали. И да е имало разследване, всичко би клоняло към естествена смърт. А според брачния договор, сега в момента Анджи бе собственичка на имотите му. Колко хитро го бе изиграла.
В този момент други мисли изплуваха в главата му. Ами Макс? Родителите му? Дали Анджи ги бе изгонила от дома им? Или умъртвила! Или погребала живи!
Той трескаво започна да копае нагоре с парчето от ковчега. Слоеве земя падаха и го затрупваха, но това му помагаше да си проправя по-лесно пътя. Измъкна се сравнително леко от тясното пространство между капака и стената на гроба, след което се качи върху самия капак. Вече имаше стабилна опора.
Спомни си един случай в началото на техния брак, когато тя го бе помолила да припише всичко на нейно име, защото, по думите ѝ, нямала нищо свое. Но след категоричния отказ от негова страна, тя никога не го повтори искането си. Ах, тая мръсна кучка! Той толкова много ѝ вярваше, даваше ѝ всичко, от което се нуждаеше, от нищо не лишаваше нито нея, нито дъщеря ѝ. Той отново закопа трескаво.
Трябваше да спаси сина си и родителите си. Гребеше яростно и стъпкваше с краката си натрупалата се пръст. Приличаше на плувец, излизащ от дъното на езеро, но с много по-бавно темпо. С чорапите, в които беше обут, вече не усещаше твърдия капак. Колкото по-нагоре отиваше, толкова пръстта ставаше по-суха и по-рохкава.
Дали беше късметлия, че е жив? Или шаманът не беше направил нещо както трябва? Доколкото знаеше, Вуду-ритуалите и Вуду-магиите убиват. А може би просто свеждат организма до състояния на каталепсия или други подобни… и после жертвите са погребвани живи, заравяни в земята, зазидани в гробници или кремирани. Това бе повече от ужасно. Първият признак, че приближава финала, беше един проблясък. Това бе някаква звезда в небето, появила си за миг в тъмното море. Той продължи с копаенето, въпреки че бе почти отпаднал от умора и задух.
— Спри! Ще стрелям! — чу уплашен глас над него. В тъмното видя ясно човека, застанал над него. Това беше пазачът на гробището.
— Чакай, чакай! Не стреляй! Аз съм жив!
— Кой си ти?
— Конър Райли! Жив съм!
— Конър?! Та това е твоят гроб. О, Господи! — извика пазачът, след което му подаде ръка.
— Лари, ти ли си? — позна го Конър, след като излезе.
Лари го поведе към кабината си. Когато запали лампите обаче, се отдръпна ужасен:
— Ако може стой на разстояние. Докато се уверя, че си ти.
— Разбирам.
След това, когато седнаха на масичката, Конър разказа на Лари за премеждието си.
— Кофти работа — каза пазачът възмутено.
— Преди колко време ме погребаха?
— Преди два дена. Интересно, че тогава наистина изглеждаше мъртъв. Явно оня дръпнатият е направил нещо с теб. Между другото, знаеш ли какво стана?
— Какво?
— Жена ти изгони сина ти и родителите ти малко след погребението.
— Изгонила ги е значи. И къде са те сега?
— У Симпсън, но временно. Докато намерят квартира. А тя, доколкото знам, е взела при себе си някакъв мъж.
— Тая мръсна кучка…
— Майка ти я обвини, че те е убила. Тогава жена ти е поискала аутопсия, защото започнали да се носят разни слухове. Но родителите ти категорично забранили да те режат. А и доколкото зная, лекарят бил констатирал, че си получил инфаркт.
— Аутопсия ли? Ако я бяха направили, сега наистина щях да съм мъртъв. Представи си.
— Не съм съвсем сигурен, Конър. Говорил съм с много лекари тук и те са ми разказвали, че преди всяка аутопсия проверяват мъртвите дали наистина са мъртви. Изследват ги точно за такива странни състояния като твоето. Така че, ако се бе стигнало дотам, може би нямаше да се събудиш в ковчег.
— А сега колко е часът?
— Десет и половина. Какво ще правиш сега?
— Ще се опитам да поправя нещата. Представям си какъв шок ще предизвикам, ако отида при Симпсън и ме видят моите хора.
— Според мен по-скоро ще ги зарадваш.