— Така е, но преди това ще свърша нещо друго.
В голямата къща Анджи тъкмо сервираше вечерята на Паул — младият адвокат, с който имаше връзка от около година, — когато звънецът на входната врата зачурулика. Малката Сесилия вече спеше и Анджи се приготвяше за красива романтична вечер. Но скапаният звънец отново наруши спокойствието, както през целия ден родителите и детето на злополучно умрелия ѝ бивш съпруг непрекъснато я молеха за подслон, ала тя бе непреклонна.
— Аз ще отворя — каза тя и тръгна към вратата, — ще им кажа на тия гадове, че ако продължават да досаждат, ще извикам полиция.
Но когато открехна външната врата и видя това, което се появи пред нея, за малко да изгуби съзнание. Беше човешко СЪЩЕСТВО, което много приличаше на съпруга ѝ. Почернялото му лице, пръстта, висяща от дрехите му, разрошената му и сплъстена коса и свирепите му очи я накараха да повярва, че Конър е възкръснал от мъртвите и е дошъл да търси отмъщение за сатанинския начин, по който бе убит. От пресъхналата му уста се чу грачещ, зловещ звук:
— Скъпа, аз се завърнах!
$orig_title=Погребан жив
$type=shortstory
$year=2011
Сиборгският некропол
I
Един ден преди Тими Уолас да замине за Сиборг той прочете в някакъв вестник за поредния странен случай, свързан с това място. На четвърти януари, преди десет дена някакъв човек, който идвал пеша от близкото село Вуол изчезнал безследно по пътя за Сиборг. Най-странното било, че около гробището, което се намирало на края на градчето, открили якето, блузата и обувките му, а по пътя чернеели няколко капки кръв. От човека нямало и следа, което е поредният странен случай, свързан със злокобното място. Според вестника причината за случващото се е старо проклятие от индианец, изречено малко преди изпълнението на смъртната му присъда.
Тими бе проучил мястото много преди това. Той чете в „Американски мистерии“ за поредица от зловещи и необясними събития, случили се в едно малко градче, наречено Сиборг. Центърът на събитията бе старото гробище на това градче, наречено „Сиборгският некропол“ заради старите индиански гробове, намиращи се там. Като писател на ужаси и мистерии, той бе решил да прекара известно време на едно такова място. Дори и да не види нищо, дори и да се окаже, че всичко е репортерска измислица, имаща за цел да стресне читателите, той искаше да усети страхът от неизвестното, от мистичното, от ужасяващото. Дори фактът, че вече бе наел къща, намираща се точно до гробището бе показателен за целите на Тими Уолас.
Уолас бе на тридесет и седем години и живееше сам в апартамента си в едно предградие на Лонг Айлънд. Въпреки че книгите му сега вървяха сравнително добре на пазара, той бе започнал да пише професионално едва преди осем години. Имаше зад гърба си дванадесет издадени книги, девет, от които бяха романи, а в три бяха събрани разказите му. Творческото му мислене, непринуденият му стил и огромния ареал от великолепни идеи, му бяха изградили „ужасен“ имидж и Тими имаше доста почитатели от цялата страна. Той бе авторът на творби като: „Тъмната страна на цар Одип“, „Гробището на демоните“ и „Разколът“, които му донесоха огромна слава. И тогава, съвсем не навреме, бе хвърлил доста средства в издаването и разпространението на автобиографична книга с баналното заглавие „Моят живот“. Тази книга не се котираше на пазара, защото бе доста по-различна другите, а и се оказа, че никой не се интересуваше от живота му. Именно за това загубата за Тими Уолас бе огромна. И тя бе една от причините за последвалия крах.
В идеите си се уповаваше на някои страхове в миналото си, които имаше от тъмни гори и мрачни къщи и местности. Понякога в съзнанието му изникваше някоя, нова мисъл, която скоро ставаше част от роман, разказ или повест. И въпреки че никога през живота си не бе виждал нещо свръхестествено, нагласата му да пресъздаде такова събитие, бе огромна. Но с течение на времето, особено след голямата загуба и последвалата психологическа пропаст идеите му почти свършиха, а с това вероятността да напише нов роман клонеше към нула. Продуцентът чакаше, феновете също, а в главата му не идваше нищо. Тими Уолас предполагаше, че това донякъде е свързано и с факта, че той вече не се страхуваше. Вече не гледаше на тъмните и мрачни места като свърталища на духовете, сега дори и не ги забелязваше. Купуваше и четеше „Американски мистерии“, харесваха му странните статии, но самият страх вече се бе изпарил и той вече ги приемаше за нещо нормално.
Именно за това бе решил да се пресели за известно време в Сиборг. Жаждата да изпита отново страховете и да се пресели в мистичното, бе огромна. Щяха да се възродят нови идеи, които щяха да преборят отчаянието. А малкото градче, със злокобното си минало и ужасяващото си гробище, бе идеално място за отключването на страховете.