II
На петнадесети януари Тими се качи на влака, който щеше да го отведе до Вуол, а от там трябваше да търси превоз до Сиборг. Пътува шест часа и след това слезе на малката гара Вуол.
Гарата беше едва с три коловоза, а сградата представляваше неголямо здание в старинен викториански стил. Около нея всичко бе обрасло с бурени, а освен гаровите служители, никой не се движеше по обраслите с гъсти треви перони. Тими отиде отзад, но и там бе пусто. Нямаше никакви превозни средства, сякаш Вуол бе отдавна изоставено село. Тими влезе в гарата и попита един стрелочник, който тъкмо излизаше от зданието:
— Извинете, как да отида до Сиборг?
— Пеша, по тоя път — отвърна смуглият служител.
— Има ли някакъв превоз? Има ли начин да извикам такси?
— До Сиборг ли? — попита той с лека ирония в гласа. — Няма такива филми, човече.
— Значи няма никакъв начин да достигна до там, освен пеша. Така ли да го разбирам?
— Ти си единственият човек от няколко дни насам. Преди теб един искаше да отиде до Сиборг, ама до колкото разбрах, е изчезнал някъде по пътя.
— Четох го в едно списание. Значи е истина.
— И не е единственият изчезнал. Ако нямаш спешна работа, по-добре не ходи там.
— Защо?
Тук стрелочникът се замисли. След това каза:
— Опасно място е. Това знам за него.
— С какво е толкова опасно?
— Не знам, ама така се говори. Не съм ходил там, а и не искам. Пожелавам ти приятно изкарване, ама бъди нащрек, човече. А сега ме остави, че с тия стрелки тука си е шибана работа — и стрелочникът излезе от сградата.
До гарата имаше светлосиня табела с кафяви краски заради ръждата, но все пак се четеше надписа: „Сиборг 3 километра“. Е, не е толкова далеч, каза си Тими Уолас и зави по разбития път.
Шосето вървеше през един пролом в планината, а под него шумолеше малка река. Автомобили не минаваха, а лошият път тук-там бе покрит със сняг и можеше да се установи, че в близките дни не е минавало транспортно средство. Проломът бе красив, а мъглата в горните части на планината правеше гледката неописуема. Минаваше три след обяд.
След поредния завой в красивото дефиле се ширна малка котловина и Тими съзря в далечината първите къщи на Сиборг. Черните остри покриви му заприличаха на зловещи пирамиди.
Видя гробището отдясно на пътя, в самото начало на селището. То бе обрасло с дървета и храсти, които почти закриваха сивите паметниците. Къщите след него бяха стари и западнали и измежду тях Тими позна тази, която бе наел. Той тръгна предпазливо, като инстинктивно се стараеше да не поглежда към гробището. Сърцето му туптеше силно, той отново изпитваше някакъв страх. Снегът по пътя му попречи да види капките кръв, за които пишеше във вестника.
Когато достигна до първите постройки, сърцето му отново навлезе в нормалния си ритъм. Забеляза, че на повечето прозорци висяха стари надписи и табели „Продава се“ или „Дава се под наем“. Това бе странно и интригуващо. Писателят се усмихна.
Наетата от него къща беше на два етажа — приземен и тавански, — тъмночервена на цвят и с малък двор. Отвътре излезе възрастна жена с бяло лице и отнесен поглед:
— Вие ли сте писателят?
— Аз съм. Приятно ми е, Тими Уолас — представи се той.
— Може да ме наричате Мис Мелани — жената му подаде ръка. След това посочи къщата — цялата е ваша, аз съм в малката барака оттатък, ако има нещо, ме търсете там — тя посочи дървена сграда, намираща се зад къщата.
Тими направи първоначален оглед на жилището. От прозореца на една от стаите се откриваше чудесен изглед към гробището. Тими избра точно тази стая за всекидневна, спалня и стая за писане, след което отново излезе навън, за да потърси нещо за хапване.
— По-нататък има магазин и ресторант — каза му жената и писателят тръгна към вътрешността на градчето.
Сиборг бе най-мрачния и странен град, който Тими беше виждал. Почти всички къщи бяха стари и тъмни, много от тях изглеждаха изоставени и разбити. Все пак по олющените им фасади личаха бледи следи от френски барок, виенски сецесион, рококо и много други старинни архитектурни стилове. До центъра на градчето имаше около километър и нещо, но той не се размина с нито един човек.
На централния площад имаше няколко човека, които го огледаха с неподправен интерес. Тими влезе в единствения магазин и купи няколко сандвича със сирене и две бири. Продавачката, която имаше слабо и изпито лице не продума нито веднъж, като покорно изпълни поръчката на клиента си. След като излезе от магазина, видя и ресторанта. Там седяха двама души с намръщени лица и окаян вид. Онези няколко човека, които го гледаха, преди да влезе в магазина, бяха изчезнали някъде. Тими си тръгна. По пътя отново не се размина с никой. Много, много странен град, помисли си той — това бе идеалното място за него — точно такова, каквото бе търсил.