Когато се прибра Тими попита хазяйката си дали в градчето стават странни неща, на което тя му отговори, че са се случвали. След това започна темата за изчезналия до гробището. Мелани само потвърди това, но не каза нищо повече.
Тими влезе в къщата развълнуван. Мракът се бе спуснал като огромна черна пелена, полумесецът хвърляше бледо сивкаво сияние на цялата околност, а паметниците на гробовете и остатъчният сняг отразяваха светлината му и изглеждаха призрачно на фона на обвитото от мистерии и загадки гробище. Писателят хапна двата сандвича, изпи едната бира и седна пред лаптопа. Една идея се мъчеше да изплува от главата му и той трябваше на всяка цена да започне с реализацията и. Беше решил да изгаси лампата, но после се отказа, защото тъмнината и яркия екран можеха да повредят зрението му.
Написа един абзац и спря. Отиде до прозореца, отвори го и се загледа към гробището. Въздухът бе изключително чист, а някъде високо над некропола светложълтата луна контрастираше на тъмното звездно небе. Изведнъж полезрението на Тими долови движение. Някъде във вътрешността на гробището нещо се размърда. Той погледна към мястото, но сега всичко изглеждаше неподвижно. Взираше се още няколко минути и след като не се случи нищо, той затвори прозореца и отново седна пред лаптопа.
Странната и мистична обстановка бе дала тласък на мислите му и сега той пишеше бързо. Думите идваха така, сякаш някой вътрешен глас му диктуваше. За по-малко от тридесет минути Тими въведе цели шест абзаца, а това беше своеобразен рекорд за него. След това главата му натежа и той реши да спре за днес. Бе написал повече от достатъчно.
Оправи старото легло, което хазяйката му бе приготвила, загаси лампата и се пъхна под завивките. Няколко минути се взираше остро в тъмнината. След това се появиха сивите очертания на стаята. Очите му бяха широко отворени в очакване нещо да се раздвижи, а сърцето му туптеше учестено. Сякаш неведома сила го караше да изпитва страх в този момент, въпреки че все още нищо страшно не се случваше. След няколко минути умората от преживяното през този ден взе превес и писателят Тими Уолас се унесе в сладък сън.
Когато започна да излиза от внезапно обзелия го стрес разбра, че е седнал върху леглото. Наоколо сякаш цареше мрак, но постепенно погледът му се избистряше и той ясно различи нощното шкафче, стария гардероб, вратата, картините по олющените стени. Луната хвърляше лъчите си в помещението и осветяваше всеки детайл в него. Сърцето му отново биеше силно, въздухът напираше от белите му дробове и той едва си поемаше дъх, а цялото му тяло трепереше. В стаята нямаше нищо странно, ала Тими бе събуден от нещо, което самият той самият не знаеше какво е.
Светна лампата и огледа стаята. Всичко си бе на мястото, тя изглеждаше такава, каквато изглеждаше преди той да си легне. Стана и седна пред лаптопа. Помисли си, че може да напише още някое изречение, но се отказа. Сетне погледна през прозореца към гробището и… този път различи ясно ФИГУРА, която се приближаваше към къщата!
Тя приличаше на човешка, но имаше нещо много странно в нея, което писателят не можеше да разбере. Докато съзнанието му синхронизира видяното странният обект се скри зад близките дървета и не се показа повече.
Тими отново си легна, като отначало не загаси лампата, но сетне реши отново да се слее с мрака. Първата нощ на това място бе много странна. Много по-странна, отколкото бе очаквал. Той беше доволен.
Събуди се към десет и половина с ужасно главоболие. Взе болкоуспокоително и след малко му олекна. Планираше днес да се разходи из градчето, а после да посети гробището. Към единадесет хапна кроасаните с фъстъчено масло, които Мис Мелани грижливо му бе приготвила и след това тръгна на обиколка.
Сиборг беше много малко градче и на Тими му бе необходимо около час време да го разгледа цялото. По-интересните забележителности бяха двете църкви — енорийска и баптистка, и няколкото красиви стари сгради, които бе видял вчера. В другия край на града имаше още едно гробище, което бе в значително по-запазен вид. Къщите бяха големи, но също както и обществените сгради бяха стари и с олющени фасади.
Хора срещаше тук-там, те бяха все странни на вид, смугли и мнителни. През прозорците от време на време се показваха човешки глави, но се скриваха веднага щом Тими погледнеше към тях. Явно трудно приемаха чужди гости.