— Качих се горе на хълмчето, при пресните гробове — каза плахо той.
— Какво?! — погледна го тя с разширени от ужас очи. — Бил си чак горе?
— Да — рече той. Жената го гледаше с нескрит ужас!
— Ти луд ли си? Нали не си отварял някой от ковчезите? — попита го тя.
Тими поклати глава. Искаше възможно най-скоро да свърши неприятния диалог.
— ОТВАРЯ ЛИ КОВЧЕГ? — извика истерично Мис Мелани. Тими наведе глава и измънка:
— Аха.
— НЕ! Това беше най-лошото. Знаех, че си пишеш такива работи и предположих, че си дошъл тук заради гробището. Но защо не те предупредих?! По дяволите! По дяволите! — крещеше тя пред застиналия от изумление писател. — Трябва да напуснеш това място, трябва да го напуснеш! Ще ти върна останалите пари, само изчезни от този град.
— Тази вечер ще си стегна багажа и утре сутрин…
— НЕ УТРЕ СУТРИН! ВЕДНАГА! Изчезвай веднага, защото ще стане много лошо! Разбираш ли, МНОГО ЛОШО! Сиборгският некропол е ПРОКЪЛНАТ от духовете на убит преди години индианец, който се бил влюбил в американско момиче! Това проклятие…
Тими се обърна и тръгна към къщата. Не искаше да стои повече при тази внезапно полудяла жена, а и прекалено много неприятни емоции му се бяха насъбрали.
Влезе в стаята си и се излегна на мекото легло. Сега бе моментът да осмисли това, което бе видял в гробището, както и думите на Мис Мелани. Може би наистина щеше да се случи нещо много лошо, ако не напусне къщата. Може би над това гробище тегне индианско проклятие, което обладава всеки, дръзнал да отвори някой ковчег и да види мъртвеца. Вече вярваше в свръхестествените явления. Всичко, за което бе писал, вече имаше смисъл. Бе получил солидно доказателство за това. А в момента преживяваше ужас, по-умопомрачителен от всичките му идеи, взети заедно. Той трябваше да е доволен. Но не беше.
Спомни си как изглеждаше трупът в ковчега. Той бе черен заради кървавата маса, в която бе обвит. След това мъртвият издаде стенание! Може би това бе ВАМПИР, излизащ нощем и пиещ кръвта на хората! В такъв случай Тими наистина трябваше по-скоро да се махне от Сиборг. Това градче бе мястото, което искаше да види и което видя. Той се бе слял с ужаса и кошмара, той бе усетил тръпката, напрежението и страха… и сега беше време да си върви, защото нещата можеха да излязат извън контрол.
Видя, че вече се бе смрачило. Тими напъха дрехите си в куфара, сгъна лаптопа и го постави в чантичката. След това излезе навън, но се спря. Прекалено тъмно беше, а той трябваше да мине покрай гробището. Не знаеше друг път за гарата. Но дори и да отиде до другото селище, едва ли щеше да хване последния влак, който минаваше през Вуол в осемнадесет и тридесет. А в този момент часовникът му показваше осемнадесет.
Тими си помисли: „Какво пък толкова, защо не остана и тази нощ. Едва ли ще се случи нещо, може би приказките на Мелани са някакви бабини деветини. А и дори и да се случи нещо, ще усетя още веднъж тръпката на ужаса“. Огрян от тези мисли, Тими Уолас се върна обратно в стаята си.
Тази вечер той писа много. Случката в гробището със зловещите трупове и несвързаните приказки на Мис Мелани дадоха допълнителен стимул на фантазиите му и той набързо написа три абзаца. Когато приключи с тях, изключи компютъра, оправи леглото си и легна да спи. Остави лампата да свети, надявайки се, че Мис Мелани няма да му досажда тази нощ.
Сънят не идваше. Тими се въртеше под силната светлина на електрическата крушка, стряскан дори и от най-слабите шумове. По едно време стана, извади от куфара една книга, която беше любовен роман и започна да я чете. Но злокобните мисли, които непрекъснато дълбаеха в ума му, му попречиха да се слее с романа. На няколко пъти той се усещаше, че гледа в някаква точка над книгата.
Изведнъж лампата угасна! Тими се стресна и изпусна книгата, която тупна шумно на пода. Този път луната се бе скрила в облаците и не хвърляше светлина в стаята. Постепенно Тими започна да различава контурите на прозореца.
Той се изправи и опипвайки стигна до него. Нямаше нито фенер, нито някое друго средство, което да му осигури светлина. Щом погледна навън, видя няколко фигури, насочващи се към къщата. В походката и движенията им имаше нещо уродливо. Съществата изчезнаха от погледа на писателя, а след малко откъм външната врата, която Тими предварително бе заключил с резето, се чу тропане и тряскане, сякаш някой се опитваше да я разбие. Сърцето на писателя щеше да изскочи от гърдите.
Проехтя звук от чупене на прозорец, последвано от бавни стъпки, идващи от долния етаж. На вратата на стаята нямаше райбер и той я затисна с един малък шкаф. Стъпките приближаваха към стаята. Тими натисна с ръце шкафа към вратата.