Като автор на ужаси, той знаеше някои неща за вампирите и възкръсналите мъртъвци. Според приказките, те могат да бъдат убити с кол в сърцето или със светена вода. Другите им врагове са светлината и Божия кръст. Тими си спомни как безжизненото тяло изстена, когато той отвори капака на ковчега му. Със сигурност в тези приказки имаше доза истина. Лошото беше, че в настоящия момент Тими не разполагаше нито с остър кол, нито със светена вода, нито с кръст, а дневната светлина нямаше да се покаже поне в близките дванадесет часа. Единственото, което му оставаше, бе да върви покрай реката, проправяйки си път през гъстите растения.
По едно време луната за миг се показа между облаците и освети пространството около него. Кратковременна светлина му помогна в този момент, защото видя някъде зад себе си да вървят уродливите същества! Те се движеха много бързо и скоро щяха да го настигнат!
Тими свърна настрани и се насочи към пътя. Там поне щеше да е по-бърз и можеше да им избяга — покрай реката имаше твърде много препятствия. Тръгна нагоре, газейки буренаците и провирайки се през храсталаците. Луната вече се бе скрила, но писателят виждаше зад него силуетите на приближаващите зверове. Те го настигаха, но главния път вече бе по-близо. Малко преди зверовете да протегнат черните си ръце, за да го сграбчат, той излезе на шосето и побягна. Намираше се точно след гробището. Задъхан от умора, но успокоен от временната си победа, той се обърна назад, за да види идващите вампири, които лека-полека излизаха на шосето. Още миг почивка и щеше да хукне към Вуол — към спасението и свободата.
Той се обърна и понечи да побегне, когато… видя, че и отпред, и отстрани, и отзад е обграден от черни вампирясали същества! Тими се взираше в грозните им лица, които в този момент приличаха на черни черепи, зъбите им бяха изпъкнали като на побеснели кучета, огромните тъмни дупки на мястото на очите изразяваха сатанинска поквара. Парцалите, слепнали с телата им се вееха като дрипи и сякаш засилваха изродената им същност. Чудовищата излъчваха неподправена злоба и уродливо коварство. Тими усети слабост в краката си — те се сгънаха и той се строполи на земята. Плътен мрак се спусна над околността и засенчи всичко.
III
Тими се събуждаше бавно, като усещаше единствено твърдия, грапав и разбит асфалт под себе си. Изправи се и се огледа. Наоколо бе светло и слаб сняг се опитваше да прехвърча. Намираше се близо до гробището и до жълтата входна табела на Сиборг. В този момент той си спомни случката от снощи.
Беше преследван от чудовища, бяха го заклещили точно тук, на това място и… не си спомняше повече, но явно бе оцелял по някакво чудо. Стана и се огледа — ръцете му бяха целите в големи драскотини и по тях имаше засъхнала кръв… защото се бе опитвал да се освободи от неприятелите. Значи събитията от снощи наистина се бяха случили! Други поражения по него нямаше.
Писателят погледна към гробището, наречено Сиборгският некропол, което сега изглеждаше като едно тихо и забравено място. Той реши да се върне за багажа и лаптопа си, но в другия миг се отказа — твърде много неприятни спомени му се насъбраха и Тими просто искаше да се отърве по-бързо от тях. А и след това преживяване едва вече ли ще пише ужасни истории. Защото, дори и мислено, той никога не би се върнал към вчерашната нощ.
Тими се изправи на крака и тръгна бавно към гара Вуол.
$orig_title=Сиборгският некропол
$type=novelette
$year=2011
Възмездието
1
Още в болницата Франсоа разбра, че нещо не бе наред. Малко след смъртта на Луи Де’лакроа той почувства, че онзи може да се върне и да потърси отмъщение.
2
Същия ден около обяд, в спешното отделение докараха пациент в изключително тежко състояние след блъскане от автомобил. Доктор Франсоа Арден бе хирургът на смяна и точно той трябваше да му направи сложната животоспасяваща операция.
Когато докараха Де’лакроа при Арден, докторът направи първоначален оглед и каза на близките следното:
— Няма защо да ви лъжа. Шансовете му са минимални, почти никакви.
Но заради хипократовата клетва Франсоа Арден се зае да извърши тежката операция.
Всъщност, състоянието на пациента не беше чак толкова лошо, както го описа хирурга. Трябваше да се съедини отделящият се бял дроб от ципата му, след това бързо и с колкото се може по-малка загуба на кръв да се отделят двете ребра, проболи сърцето му. Пациентът имаше реални шансове да оживее, но това бе свързано със страшно много работа и страшно много средства. За съжаление здравното министерство поемаше само малка част от тези средства, което оказваше влияние на бонусите върху заплатата му. Сестрата и помощничката на Арден все още не разбираха от такива сложни операции и той можеше да им замаже очите.