Заредиха се всякакви варианти — възможни и невъзможни. Предположихме, че или свинята майка е полудяла, или някое от прасенцата. Също така, може някоя коза, яре или агне да се е заразило с този бяс. Всички избягвахме най-лошата хипотеза, тя дори не беше спомената. Но аз знаех, даже бях сигурен, че това, което се случваше в двора ни, се случваше в кочината на Порки. И беше СВЪРЗАНО със самия Порки!
Спах неспокойно. Мислех непрекъснато за историите с духове, чудовища, вампири или таласъми, които бях чел или гледал. Въпреки че исках да се сблъскам с някакъв ужас, осъзнавах, че страхът ми вече бе по-силен от това желание.
На сутринта се затвърдиха моите кошмарни очаквания и теориите на останалите се разбиха на пух и прах! Когато отидохме до кочината на шопара видяхме, че някои дъски от вратата бяха скършени. Желязното мандало дори беше леко изкривено. Нещо отвътре е удряло със страхотна сила от вътрешната страна на вратата, мъчейки се да излезе и да се освободи. Кръвта беше почерняла от времето и така изглеждаше още по-зловеща, приличаше на някаква дяволска черга.
Ние мълчаливо изковахме много здрава врата, с два реда дебели дъски и я сложихме на мястото на повредената. След това решихме да преместим свинята майка и прасенцата при кобилата. Когато отворихме вратата на кочината им, те се втурнаха с бяг към двора и трябваше да ги гоним едно по едно. На обяд всички се събрахме в навеса пред къщата и започнахме да разсъждаваме върху станалото:
— Колкото и да не искаме, трябва да приемем теорията на Росен. Аз не мога да обясня случващото се по никакъв начин — започна леля. Татко изрече следното:
— Не знам, объркан съм. Никога не ми се е случвало подобно нещо, не знам какво да направя, нито откъде да започна…
— Да отидем при баба Денка. Тя се занимава с такива неща. Разваля магии, гледа бъдещето. Врачка е. Поне така знам — заяви чичо.
Тогава майка се намеси, поглеждайки ме дълбоките си очи:
— Ти четеш такива книги, гледаш такива филми! Кажи какво да направим!
В този момент бях убеден, че те са изпаднали в отчаяние. Може би вече осъзнаваха, че са безсилни и че не могат да направят нищо, за да се справят с проблема. При обикновени обстоятелства майка никога нямаше да ми зададе такъв въпрос, но сега и тя вярваше, че тук се случва нещо необикновено. Мълчанието на другите показваше, че и те мислят по този начин. Това определено не ме радваше, но ми стана приятно, че се налагаше да разчитат на мен. Аз заявих следното:
— Не зная дали може да се говори за дух на умряло животно, защото в двора са минали под ножа много животни и никакъв призрак не се е появявал досега. Всичко е свързано с пристъпите. Може някой дух да се е вселил в прасето и да го е карал да върши тези зловещи неща. И след като го заклахме, той да се е освободил.
След подобни думи обикновено получавах гневни погледи или някой просто ме прекъсваше да не говоря повече безсмислици. Този път обаче всички ме гледаха втренчено и слушаха с трепет всяка моя дума.
— Ама чий дух може да се е вселил в нашето прасе? — попита ме Иво.
— Нямам и най-малка представа, брат ми. Най-добре да посетим баба Денка, пък да видим тя какво ще ни каже.
В четири следобед аз, чичо и майка отидохме при баба Денка. Никога досега не сме действали толкова експедитивно и бързо — малко след разговора или по-точно, след като изкарахме козите за следобедната паша, веднага се запътихме към нейната схлупена къща, намираща се оттатък завоя. Баба Денка ни посрещна подобаващо за една гостоприемна старица и след като и зададохме въпросът, който ни тревожеше, тя ни каза следното:
— Не мога да ви помогна с нищо, деца, ама съм чувала, че много отдавна във вашата къща е станало нещо зловещо. Това е било някъде пет години преди да се родя. А аз съм на седемдесет. Трябва да попитате по-старите хора в селото. Лошото е, че никой не иска да говори за това, та и аз не знам точно какво е станало. Носеха се само слухове и хората до преди време отбягваха вашата къща, но така и не разбрах защо го правят. Само това мога да ви кажа.