Тя говори кратко, но това бе достатъчно краката ми да се подкосят. Какво ли ужасно е станало в миналото и защо това минало така гръмко се стоварва върху нас? Решихме на другия ден сутринта да разпитаме по-възрастните хора и се надявахме да измъкнем нещо от тях.
Вечерта на татко му дойде друга идея. Той беше много добър приятел с кмета и можеше да поговори с него, защото кметовете обикновено са по-начетени от повечето жители и знаят много неща за селото. А и той можеше да го допусне до архива на кметството, където се съхраняват всички броеве на местните вестници. Но за утре най-добре би било да започнем от съседите. Те ни познаваха, бяха добронамерени към нас и ако знаеха нещо, щяха да ни го кажат — въпреки че най-възрастната жена в близката околност беше на седемдесет и пет. Ние трябваше да търсим хора на около деветдесет, защото по време на онези събития в миналото са били на около петнадесет години. Селото беше малко и хората над осемдесет се брояха на пръстите на едната ръка. Най-възрастният крабовчанин — дядо Наско — беше на деветдесет и шест.
На другия ден се разделихме на две групи. В първата бяхме аз, майка, Иво и леля. Ние трябваше да разпитваме хората, а във втората бяха станалите — татко и чичо — и като приятели с кмета трябваше да разговарят с него.
Никой от съседите не знаеше нищо (или не искаше да ни каже нищо). Никой не беше чувал за страховита история в миналото, освен може би някои мимолетни слухове, които вече не помни. Първият възрастен човек, у когото отидохме да разговаряме, беше дядо Наско. Той, въпреки че не беше добре със здравето, ни прие. Обаче, когато му зададохме въпроса имало ли е странни случаи в нашата къща, ни каза, че не помни нищо за никакви такива случаи. При втория — дядо Огнян се — получи нещо подобно. Той също не можеше да си спомни нищо и като че ли побърза да ни изгони. Тъкмо си мислехме, че удряме на камък, когато отидохме при дядо Бочо. Старецът по принцип беше много добродушен и едва ли би ни отказал разговор или гостуване. Беше на осемдесет и девет, но не му личаха годините. Той ни покани и веднага извади еднолитрова бутилка ракия:
— Седем годишна домашарка. Ще съжалявате ако не я опитате.
— Не, ние само набързо, да те питаме нещо — изрече майка.
— Ами като седнете, тогава ще питате — настояваше той с мила усмивка.
Ние седнахме. Отначало се заговорихме за обикновените теми от живота. Но когато поехме по нашата тема, се случи следното:
— Дядо Бочо, да знаеш да е ставало нещо странно в нашата къща, когато си бил дете?
— Какво странно нещо да е ставало при вас?
— Ами нещо ужасно в двора на къщата ни? — запита майка ми.
— Нещо при прасетата — добави леля.
— Не помня да… — изведнъж лицето му се промени, очите му се ококориха! — За какво ми говорите, по дяволите?
— Ако можеш си спомни, че това е много важно за нас — помоли го майка.
— Нищо не помня! — извика той. — А сега ме оставете, че имам работа. Чао!
— Но…
— Оставете ме! Махайте се! Не мога да ви кажа нищо! — викаше Бочо. — Не мога да ви помогна! Чао! — от добродушната му същност не беше останал и помен.
— Моля те, знам, че си спомни. В двора ни се случват ужасни неща. Разбираш ли? Трябва да знаем какво е станало, за да се преборим с тях.
Очите на дядо Бочо се разшириха още повече. Лицето му се изкриви под маската на страх и ужас. Той отвърна само:
— Нищо не помня. Не мога да ви кажа нищо. Извинявайте — а след това ни поведе към вратата и я затръшна след нас. Ние стояхме пред къщата му около минута — застинали, изумени, объркани. Сигурен бях, че знае нещо, но поради неизвестна причина не го казваше. Сигурни бяха и майка, и Иво, и леля.
И при другите четирима възрастни не научихме нищо. Дядо Свилен и дядо Асен Пешака ни отговориха най-любезно, че не знаят за никакви странности, а когато попитахме дядо Георги и дядо Иван Бакърджията, те просто хлопнаха вратите си под носа ни, без да дадат обяснения.
Явно никой не искаше да говори за това. Вероятно случилото се е било в особено големи и опасни размери, щом десетки години по-късно не желаеха да говорят за него.
Какво ли е било това страшно нещо, че никой не иска дори и да го споменава? Кое ли е това събитие, което и до днес предизвиква потрес и ужас у възрастните жители? Мистерията се разрастваше главоломно.
През това време татко и чичо посетили кмета, поговорили с него и той ги пуснал само за около час в архива, защото след това трябвало да ходи до София за някакви дела. Кметът Тодор Искренов беше на петдесет и една, едър, с големи ръце и проницателни очи, и се славеше като виден краевед. За краткото време в архива татко и чичо все пак претърсили не малка част от вестниците.