— Това е най-малкото, което мога да сторя, след като разлях уискито предния път — отвърна тя с усмивка на благодарностите му.
Като я гледаше сега, овладяна и отпусната, Роджър се усъмни в по-ранните си подозрения. Може би все пак беше съвпадение? Това красиво, спокойно лице не изразяваше нищо.
Половин час по-късно, след като закуската беше опустошена, а гарафата — почти изпразнена, тримата седяха доволни и отпуснати. Бриана помръдна веднъж-дваж, погледна Роджър и накрая попита дали може да използва „банята”.
— О, тоалетната ли? Разбира се. — Той се надигна от креслото, натъпкан с торта и бадемов пандишпан. Ако не се отървеше скоро от Фиона, щеше да тежи сто и петдесет килограма при завръщането си в Оксфорд.
— Тя е малко старомодна — обясни той, докато сочеше по коридора към банята. — С казанче под тавана и верига.
— Виждала съм такива в Британския музей — кимна Бриана. — Само че не бяха в експозиция, ами в дамските тоалетни. — Поколеба се, преди да попита: — Но тоалетната ви хартия не е като в Британския музей, нали? Защото имам салфетки в чантата си.
Роджър затвори едното си око и я огледа с другото.
— Това беше много странна забележка — рече той — или аз съм изпил повече, отколкото си мислех. — Всъщност с Клеър се бяха почерпили повече от задоволително с „Мюир Бриъм”, макар че Бриана продължи да пие само чай.
Клеър се засмя, дочула разговоря им, и стана да подаде на Бриана няколко салфетки от собствената си чанта.
— Няма да е восъчна хартия с печат „Собственост на правителството на Нейно Величество” като в музея, но вероятно и няма да е много по-добра — рече тя на дъщеря си. — Британската тоалетна хартия обикновено е доста корава.
— Благодаря. — Бриана взе салфетките и тръгна към вратата, но после се обърна. — Защо, за бога, хората ще правят корава като станиол тоалетна хартия?
— Нашите хора са корави, а задниците им — стоманени — обади се Роджър. — Това изгражда националния характер.
— Що се отнася до шотландците, предполагам, че е свързано с наследения порив да проверят колко болка могат да понесат — добави Клеър. — Мъже, които биха яздили по килт, имат доста загрубели задници.
Бриана избухна в смях.
— Не ми се мисли какво са използвали за тоалетна хартия тогава — рече тя.
— Всъщност не е било толкова зле — отвърна изненадващо Клеър. — Листата от лопен наистина са много приятни; почти като двупластова тоалетна хартия. А през зимата или в къщите се е използвал влажен парцал; не е много хигиенично, но достатъчно удобно.
Роджър и Бриана се бяха втренчили в нея.
— Ами… прочетох го в една книга — рече Клеър, странно изчервена.
Бриана, все още кикотеща се, тръгна към тоалетната, а Клеър остана на прага на кабинета.
— Много мило от ваша страна да ни посрещнете така внушително — рече тя с усмивка. Моментното смущение беше изчезнало, заменено от обичайното ѝ спокойствие. — И изключително мило от ваша страна да проучите онези имена заради мен.
— Удоволствието е изцяло мое — увери я Роджър. — Приятно разнообразие от паяжините и нафталина. Ще ви уведомя още щом открия нещо друго за вашите якобити.
— Благодаря ви. — Клеър се поколеба, погледна през рамо и сниши глас: — Всъщност, тъй като Бри в момента я няма… искам да ви помоля нещо на четири очи.
Роджър се прокашля и оправи вратовръзката, която беше сложил за случая.
— Моля — отвърна, изпълнен с ведра сърдечност заради успеха на чаеното си парти. — Аз съм изцяло на вашите услуги.
— Попитахте Бри дали би искала да дойде с вас на терен. Ще ми се да ви помоля… има едно място, където предпочитам да не я водите, ако нямате нищо против.
В главата на Роджър веднага звъннаха предупредителни камбанки. Дали щеше да разбере каква е тайната, свързана с Брох Туарах?
— В каменния кръг, наричат го Крейг на Дун. — Изражението ѝ беше искрено, когато се наведе към него. — Имам основателна причина, иначе не бих ви молила. Искам да заведа Бриана там лично, но се опасявам, че в момента не мога да ви кажа защо. След време, да, но не и сега. Ще ми обещаете ли?
Мислите се гонеха в главата на Роджър. Значи не било заради Брох Туарах! Една загадка беше разкрита, но само за да се появи друга.
— Щом искате — каза той накрая. — Разбира се.
— Благодаря ви. — Тя докосна леко ръката му и се обърна да излезе. Когато видя силуета ѝ на фона на светлината, той внезапно си спомни нещо. Вероятно не беше моментът да пита, но нямаше да навреди.
— О, доктор Рандал, Клеър?
Тя се обърна към него. Сега, когато Бриана я нямаше да го разсейва, той виждаше, че Клеър Рандал също е голяма красавица. Лицето ѝ беше поруменяло от уискито, а очите ѝ бяха в най-необикновеното светло златистокафяво — като кехлибар.