Докосна един златен еполет и го разлюля.
— Не го приемам чак толкова лично, но все пак не съм го забравил. — Подаде ѝ ръка. — Да излезем ли навън?
Навън беше студено, вятърът развяваше двата флага, издигнати на пилони в края на полето. Единият жълт, другият червен — те бележеха местата, където двамата командири бяха стояли зад войниците си в очакване изхода от битката.
— Доста на завет са били — отбеляза сухо Бриана. — Не е имало опасност да ги улучи заблуден куршум.
Роджър забеляза, че тя трепери, и придърпа ръката ѝ под своята, за да я привлече по-близо до себе си. Имаше чувството, че ще се пръсне от внезапния прилив на щастие, но се опита да го прикрие с един исторически монолог:
— Е, така са водили генералите тогава — отзад. Особено Чарли; той избягал толкова бързо след битката, че дори забравил да вземе сребърния си комплект за пикник.
— Комплект за пикник? Устроил си е пикник по време на битката? — О, да. — Роджър установи, че му харесва да е шотландец пред Бриана. Обикновено полагаше големи усилия да прикрие акцента си под универсалната оксфордска реч в университета, но сега си позволи да му отпусне края заради усмивката ѝ.
— А знаеш ли защо са го наричали „принц Чарли”? — попита Роджър. — Англичаните винаги са смятали, че това е прозвище, което показва колко много са го обичали хората му.
— А не е ли?
Роджър поклати глава.
— Всъщност не. Хората му го наричали принц Чарлах — изрече го по букви, — което е келтският вариант на Чарлс. Чарлах мак Сиймъс „Чарлс, син на Джеймс”. Много официално и почтително. Само че Чарлах на келтски много прилича на „Чарли” на английски.
Бриана се усмихна.
— Значи никога не е бил Хубавият принц Чарли?
— Не и тогава — сви рамене Роджър. — Сега е, разбира се. Една от малките исторически грешки, приети за даденост. Има много такива.
— А ти си историк! — подразни го Бриана.
Роджър се ухили лукаво.
— Точно затова знам.
Вървяха бавно по чакълестите пътечки през бойното поле, Роджър ѝ сочеше позициите на полковете, които бяха участвали в битката, и ѝ обясняваше хронологията ѝ, като добавяше по някой анекдот за командирите.
Вятърът отслабна и над полето започна да се спуска тишина. Постепенно и разговорът им замря, продумваха само от време на време, тихо, почти шепнешком. Небето беше сиво и покрито с облаци от хоризонт до хоризонт, всичко под него изглеждаше приглушено, единствено растенията шепнеха с гласовете на мъжете, които ги бяха подхранили.
— Наричат това място Кладенец на смъртта — Роджър спря до малък извор. Беше малък, трийсетина сантиметра широк, с тъмна вода, която се събираше под каменен ръб. — Един oт вождовете на планинците е умрял тук; хората му измили кръвта от лицето му с вода от извора. А ето там са гробовете на клановете.
Клановите надгробни плочи представляваха големи канари от сив гранит, заоблени от времето и обрасли с лишеи. Те се издигаха по равни тревисти участъци по края на полето. На всеки имаше гравирано име, но толкова избледняло от времето, че понякога не се разчиташе, Макгиливри. Макдоналд. Фрейзър. Грант. Чисхолм. Макензи.
— Виж — рече почти шепнешком Бриана. Сочеше камък, пред който имаше купчинка зеленикавосиви вейки на ранни пролетни цветя.
— Изтравниче — каза Роджър. — По-често се среща през лятото, когато цъфти — тогава ще видиш купчини от него пред всеки кланов камък. Лилави, с по някоя клонка бяло изтравниче — бялото е за късмет и символизира кралската власт; било е емблемата на Чарли, както и бялата роза.
— Кой ги е оставил? — Бриана клекна до пътечката и докосна леко вейките.
— Посетители. — Роджър клекна до нея и проследи с пръсти избелелите букви по камъка — Фрейзър. — Наследници на убитите тук. Или просто хора, които ги помнят.
Тя го погледна косо, косата се развяваше по лицето ѝ.
— А ти правил ли си го?
Той сведе очи и се усмихна на ръцете си, които висяха между коленете му.
— Да. Може би е твърде сантиментално, но съм го правил.
Бриана се обърна към туфичка полски цветя от другата страна на пътеката.
— Покажи ми кое е изтравниче.
По пътя към дома меланхолията на Калоден ги напусна, но усещането за споделено вълнение остана и те говореха и се смееха като стари приятели.
— Жалко, че мама не можа да дойде с нас — отбеляза Бриана, когато свърнаха към пътя, където се намираше пансионът.
Колкото и да харесваше Клеър Рандал, Роджър изобщо не съжаляваше, че не е дошла. Трима винаги са много. Но изсумтя в съгласие и след малко попита: